Джо Абъркромби - Гласът на острието

— С изключение на Дагоска.

— Вярно, но очите му сега натам гледат. Армиите му се стичат към полуострова, а шпионите му зад стените на града работят неуморно. Сега, когато войната е в Севера, няма да мине много време, преди да реши, че е назрял моментът да обсади Дагоска, а когато това стане, боя се, че градът няма да издържи дълго.

— Сигурен ли си? Съюзът все още владее морето.

— Видяхме кораби, братко — свъси вежди Юлвей. — Много и големи кораби. Гуркулите разполагат с флот. Огромен, но го държат в тайна. Сигурно са започнали да го събират още преди години, още по време на последната война. Страхувам се, че господството на Съюза по море скоро ще свърши.

— Флот ли? Надявах се да имам още няколко години за подготовка. — Плешивият звучеше мрачно. — С това плановете ми стават още по-неотложни.

Феро се отегчи от приказките им. Беше свикнала да е непрекъснато в движение, да бъде винаги с една крачка преднина, не обичаше бездействието. Задържиш ли се за по-дълго на едно място, и гуркулите ще те открият. Не смяташе да стои тук като животно за показ на любопитните бели. Тръгна с небрежна походка през стаята, докато двамата старци продължаваха да дрънкат до безкрай, да гледат сериозно изпод вежди и да въздишат замислено. Потупа с крак по дъските на пода, мушна с пръст парчетата плат, които висяха на стените, и надзърна зад тях. Прокара пръсти по ръбовете на мебелите, зацъка с език и заскърца със зъби.

С две думи, изнерви всички в стаята.

Мина покрай големия грозник, достатъчно близо, за да го докосне с ръка. Направи го без причина, просто ей така, да му покаже, че пукната пара не дава за това колко е голям, колко белези има и така нататък. После се отправи наперено към страхливия — онзи кльощавия, с дългата коса. Той преглътна нервно, като я видя да приближава.

Феро изсъска в лицето му и той измърмори нещо и се отмести. Тя отиде до прозореца и погледна навън. Застана с гръб към стаята.

Искаше да покаже на белите, че не я е грижа за тях.

Навън видя градини. Дървета, растения, широки, подредени ливади. Групи дебели бели мъже и жени се изтягаха на окосената морава и тъпчеха храна в тлъстите си лица. Дебели, грозни и мързеливи бели, чийто единствен бог са яденето и леността.

— Градини — прошепна презрително Феро.

В двореца на Утман имаше градини и тя често ги гледаше през малкото прозорче на стаята си. Не, на клетката си. Беше отдавна, преди още той да стане Утман-ул-Дощ. Тогава той беше просто най-малкият син на императора, а тя — една от многото роби. Затворничка. Феро се надвеси навън и се изплю през прозореца.

Мразеше градините.

Като цяло, мразеше и градовете. Средища на робство, страх и позор. Стените им бяха затворнически стени. Колкото по-скоро се махнеше от това омразно място, толкова по-доволна щеше да бъде. Или поне по-малко нещастна. Обърна си и видя, че всички в стаята я гледат.

Онзи, наречен Баяз, заговори пръв.

— Тя определено е удивителна находка, братко — каза той. — Не можеш я пропусна и сред тълпа. Сигурен ли си, че е това, което търся?

Юлвей я погледна замислено.

— По мое мнение, да — каза накрая.

— Аз съм тук — изръмжа Феро, но плешивият продължи да говори на Юлвей, сякаш въобще не я забелязваше.

— Изпитва ли болка?

— Почти не. На идване се би с ядач.

— Сериозно? — Баяз се подсмихна многозначително. — Колко зле я подреди?

— Доста зле, но след два дни ходеше, а след седмица беше напълно здрава. Няма дори белези. Това не е нормално.

— И двамата сме се нагледали на ненормални неща досега. Трябва да сме сигурни. — Плешивият бръкна в джоба си и Феро проследи движенията му с подозрителен поглед. Той извади ръката си и я постави върху масата. Когато я отдръпна, там имаше два гладки, лъскави камъка. Наведе се над масата.

— Кажи сега, Феро, кой от двата камъка е син?

Тя го погледна изпитателно, после погледна камъните. Бяха еднакви. Всички погледи в стаята бяха настоятелно приковани в нея. Тя стисна зъби.

— Този — посочи тя камъка отляво.

— Точно такъв отговор очаквах — усмихна се Баяз. Феро повдигна рамене. Чист късмет, че налучка верния отговор. Тогава забеляза погледа на плешивия бял. Взираше се неразбиращо в камъните.

— И двата са червени — каза Баяз. — Не виждаш цветове, нали, Феро?

Така значи, плешивият я изигра. Нямаше представа откъде би могъл да знае, но не й хареса. Никой не може да си играе така с Феро Малджин. Тя се разсмя. Смехът й бе груб, грозен и недодялано гърлен.