Джо Абъркромби - Гласът на острието

Тя пристъпи напред.

— Може би ще отида сега да се видя с Джизал. Може и да е най-малоумният идиот в целия град, но смятам, че никога не би ми вдигнал ръка, не мислиш ли?

Арди избута брат си от пътя си и тръгна към вратата.

— Арди! — Уест хвана ръката й. — Моля те… Арди… съжалявам…

Тя се обърна и изплю кървава плюнка върху униформата му.

— Това ти е за съжаленията, копеле!

Вратата се затръшна в лицето му.

Присвила очи, Феро гледаше втренчено големия бял, той, на свой ред, също я гледаше втренчено. Това продължаваше вече известно време, не непрекъснато, но горе-долу. Гледаха се. Всичките бели бяха грозници, но този беше по-специален.

Беше направо отвратителен.

Феро осъзнаваше, че и тя има немалко белези, че лицето й е загрубяло от слънцето, вятъра и дългите години в пустошта, но бледата кожа на този тук беше направо като стар, видял стотици битки, щит — кълцан, рязан, дран и изкривен. Истинска изненада бе да види живи очи на толкова опустошено лице, но ето че те бяха такива и гледаха право в нея.

Определи го като опасен тип.

Не просто голям, но и силен. По животински силен. Може би тежеше два пъти колкото нея и дебелият му врат бе целият в изпъкнали жили. Усещаше силата, която струи от него. Нищо чудно да може да я вдигне с една ръка, но това не я притесни, за целта ще трябва първо да я хване. Многото маса и сила правят човека бавен.

А бавен и опасен не вървят ръка за ръка.

Белезите му също не я тревожеха. Те просто показваха, че се е бил в доста битки, но не и че ги е спечелил. Друго я притесняваше. Начинът, по който седеше — неподвижно, но нащрек. Готов за действие. Търпелив. А също и очите му — хитри, предпазливи, прескачаха от нея към различни части от стаята и пак обратно. Тъмни, наблюдателни, разумни. Преценяваха я. Имаше дебели, изскочили вени по ръцете, но пръстите му бяха дълги, говореха за интелект и имаха черни черти мръсотия под ноктите. От единия му пръст бе останало само късо, бяло чуканче. Като цяло тази комбинация не се хареса на Феро. Надушваше опасност в нея.

Не би искала да се бие невъоръжена с този човек.

Но се наложи да даде ножа си на онзи бял при портата. Беше на косъм да го наръга, но в последния момент си промени решението. Нещо в очите му й напомни за очите на Аруф, преди гуркулите да набучат главата му на копие. Тъжни и замислени, сякаш я разбираха. Сякаш виждаха в нея човек, а не предмет. И в последния момент, против вътрешното си убеждение, тя му даде ножа. Остави се да бъде доведена тук.

Глупачка!

Вече съжаляваше, горчиво се каеше, но въпреки това, ако се наложи, пак ще се бие. Повечето хора не осъзнават колко оръжия се търкалят наоколо им. Неща, които да хвърлиш по противника или да хвърлиш него върху тях. Усукани дрехи, с които да го удушиш. Прах, която да хвърлиш в очите му. И ако нищо от това не свърши работа, ще му разкъса гръкляна със зъби. Феро оголи зъбите си към него, но белият изглежда не я забеляза. Седеше и гледаше право напред. Притихнал, неподвижен, грозен и опасен.

— Шибани бели — тихо изсумтя Феро.

Вторият в стаята беше пълна противоположност, в него Феро не забеляза нищо опасно. Беше болнав на вид и с дълга коса, като на жена. Свит и притеснен, той непрекъснато облизваше устни. От време на време хвърляше по някой и друг поглед към нея, но в момента, в който срещнеше нейния, извръщаше очи, преглъщаше нервно и изпъкналата буца на гърлото му подскачаше нагоре-надолу. Определено беше изплашен и Феро прецени, че не представлява опасност, но продължи да го държи под око, докато наблюдаваше големия. По-добре да не го отписва напълно засега.

Животът я бе научил да очаква изненади.

Оставаше старият. По правило Феро не се доверяваше на белите, но от всички в тази стая, бе най-малко склонна да се довери на този с голата глава. Цялото му лице бе в тънки линии, около очите, около носа. Жестоки линии. Имаше едри, масивни скули. Ръцете му бяха големи и дебели, покрити с бели косъмчета. Ако се наложеше да убие и тримата, при цялата опасност, която струеше от големия, Феро реши, че първо ще убие плешивия. Напомняше й търговец на роби, оглеждаше я от глава до пети, хладно и пресметливо, сякаш преценява колко струва.

Копеле.

Баяз, така го нарече Юлвей, и двамата изглежда добре се познаваха.

— Е, братко — каза плешивият на кантикски, въпреки че бе повече от очевидно, че двамата не са роднини, — какво ново във великата империя Гуркул?

— Само година след като Утман сложи короната — въздъхна Юлвей, — и вече успя да потуши всички бунтове и да подчини на волята си до един местните владетели. След само година на престола, младият император е по-страховит, отколкото баща му някога успя да стане. Войниците му с гордост го наричат Утман-ул-Дощ. Почти цяла Канта е в ръцете му. Владее всички земи около Южно море.