Джо Абъркромби - Гласът на острието

Беше решил, че в никакъв случай няма да допусне отново да се случи нещо подобно, особено в резултат на негово недоглеждане. Проклет да е, ако позволи да умират хора, защото не им е осигурил оръжие, с което да се бият. Отново опита да се успокои, но главоболието му непрекъснато растеше и гласът му трепереше от напрежение.

— Но какво ще стане, ако се окажем насред Англанд с тълпа полуголи и невъоръжени селяни, тогава какво, майор Валимир? Чий проблем ще е това? Не и ваш, смея да твърдя! Вие ще сте тук, на сигурно място, в компанията на студените ви пещи!

В момента, в който изрече последната дума, Уест осъзна, че е отишъл прекалено далеч: Валимир настръхна като ужилен.

— Как смеете, господине! Подлагате на съмнение честта ми ли? Аз съм девето поколение офицер в Кралската гвардия!

Уест разтри очи, не знаеше да плаче ли, или да се смее.

— Уверявам ви, не подлагам на съмнение смелостта ви, не това имах предвид. — Както обикновено, Уест се опита да погледне през очите на Валимир. Не знаеше под какво напрежение е майорът: може би той също би предпочел да командва батальон войници, а не ковачи, може би… няма значение. Този човек е пълен боклук и Уест го ненавиждаше. — Не става въпрос за чест, майоре, нито вашата, нито тази на семейството ви. Става дума за това, да сме подготвени добре за войната!

Валимир го изгледа хладно.

— На кого си мислиш, че можеш да говориш с този тон, проклет селяко? И малкото влияние, което имаш, дължиш на Бър, а кой е той, един простак от провинциите, издигнал се до поста си благодарение на чист късмет. — Уест не вярваше на ушите си. Естествено, досещаше се какво говорят зад гърба му, но да го чуе право в лицето, бе друга работа. — И когато Бър вече го няма, тогава какво ще правиш? А? Къде ще отидеш, като го няма него да се криеш зад гърба му? Нямаш потекло, нямаш семейство! — Устните на Валимир се изкривиха в презрителна усмивка. — Освен тази твоя сестра , разбира се, а от това, което чувам…

Уест усети как светкавично полита напред.

— Какво? — озъби се той. — Какво щеше да кажеш? — Досети се, че изражението на лицето му сигурно е било достатъчно свирепо, защото видя как кръвта се дръпва от бузите на Валимир.

— Аз… аз…

— Мислиш, че ми е нужен Бър да се крия зад него, така ли, жалък, мекушав червей такъв? — Без да го осъзнава, направи нова крачка напред и Валимир се дръпна назад, извърна лице настрани и примижа с очи. Вдигна ръка пред себе си, за да се предпази. Уест едва се сдържаше да не сграбчи дребното нищожество и да не започне да го тресе здраво във въздуха, докато главата му не падне от раменете. Болката в собствената му глава набра нова сила. Струваше му се, че всеки момент очите му ще изскочат от орбитите си. Пое дълбоко въздух през носа и стисна до болка юмруци. Гневът му отслабна и се върна до нивото, в което не заплашваше да поеме контрол над постъпките му, а просто го притискаше силно в гърдите.

— Ако имаш да казваш нещо за сестра ми — провлачи шепнешком той, — моля, кажи го сега. — Ръката му бавно се отпусна върху дръжката на сабята. — И ще уредим въпроса извън градските стени.

Майор Валимир се сви още повече.

— Нищо не съм чул — прошепна той — абсолютно нищо.

— Абсолютно нищо — повтори Уест, но остана надвесен над него. — А сега, ако обичаш, ще бъдеш ли така добър да запалиш отново пещите? Имаме много работа за вършене.

— Разбира се — примигна изплашено Валимир. — Веднага ще наредя да ги запалят.

Уест се обърна и се отдалечи. Усещаше пронизващия поглед на майора в гърба си. Знаеше, че допълнително е утежнил положението си, че си е навлякъл поредния враг от високо потекло. Но нещото, което най-много го жегна, беше това, че Валимир е прав. Без Бър бе за никъде. Нямаше семейство, освен тази негова сестра . Проклето главоболие.

— Защо аз? — запита се за пореден път този ден. — Защо?

Предстоеше му още много работа, достатъчно, че да запълни цял един ден, но Уест реши, че за момента не може да понесе нищо повече. Почти не виждаше от главоболие. Имаше нужда да легне някъде на тъмно, с мокра кърпа на лицето, само за час, поне за минутка. Стиснал здраво зъби, затърси ключа в джобовете си, с другата ръка разтри уморените си очи. Тогава чу шум от другата страна на вратата. Тих звън на стъкло. Арди.

— Не — каза си тихо той. Не точно сега! Защо въобще й даде ключ? С ругатня на уста, Уест понечи да потропа на вратата. Дотам се бе докарал, да чука на собствената си врата. Кокалчетата на пръстите му така и не докоснаха дървото. В главата му изплува неприятна сцена. Арди и Лутар, голи и потни, усукали тела върху собствения му килим. Постави внимателно ключа си в бравата и отвори вратата.