Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Какво става тук? — извика той на окървавения сержант. Нямаше нужда да се преструва на ядосан, с всяка следваща секунда закъсняваше още повече и това истински го изнервяше.

— Тези смърдящи просяци искаха да влязат в Агрионт! Естествено, опитах се да ги отпратя, но имат писма!

— Писма ли?

Странният възрастен мъж потупа Уест по рамото и му подаде сгънат, леко зацапан по краищата, лист хартия. Онзи го прочете и лицето му придоби още по-сериозно изражение.

— Това е разрешение за влизане, подписано лично от лорд Хоф. Трябва да ги пуснеш.

— Но не и въоръжени, господине! Казах им, че не могат да влязат с оръжия! — Сержантът вдигна в една ръка странен лък от тъмно дърво, а в другата, извита сабя, гуркулска изработка. — Голяма борба падна, докато я накарам да ми даде тези, но когато се опитах да я претърся… тази гуркулска кучка… — Жената изсъска и рязко направи крачка напред. Сержантът и двамата войници от караула боязливо отстъпиха назад и се сбутаха един в друг.

— Кротко, Феро — въздъхна старецът на езика на кантиките. — За бога, стига вече. — Жената се изплю на земята и просъска някаква ругатня, която Уест не разбра, после размаха ножа пред себе си по начин, по който пролича, че не само знае как да го използва, но и че е твърдо решена да го направи.

— Защо все на мен? — промърмори под носа си Уест. Стана ясно, че няма да може да продължи със задачите си, докато не разреши този проблем. Все едно нямаше по-важни неща на главата. Пое дълбоко въздух и се опита да се постави на мястото на вмирисаната жена: на непознато място, обградена от странни на вид мъже, които говорят на език, който тя не разбира, размахват копия и се опитват да я претърсят. Сигурно в момента си мисли, че Уест мирише неприятно. По-вероятно е повече объркана и изплашена, отколкото опасна. Но от друга страна, имаше доста заплашителен вид и не изглеждаше никак изплашена. Възрастният мъж със сигурност бе по-разумният от двамата, затова Уест се обърна към него.

— От Гуркул ли сте? — попита той на развален кантикски.

Старецът извърна уморените си очи към него.

— Не. На юг има и други земи, не е само Гуркул.

— Тогава от Кадир? Или Ториш?

— А, познавате Юга?

— Малко. Бих се във войната.

Старецът кимна към жената, която ги наблюдаваше подозрително през дръпнатите си очи.

— Тя е от място, наречено Мунтаз.

— Не съм чувал за него.

— Няма как да сте. — Старецът повдигна кокалестите си рамене. — Малка страна в далечния Изток. Намира се край морето, отвъд планините, на изток от Шафа. Преди години бе покорена от Гуркул и народът й бе поробен или пръснат из други земи. Тя оттогава е в това отвратително настроение. — Жената им хвърли един свиреп поглед и продължи да държи под око войниците.

— Ами вие?

— О, аз идвам от още по-далеч. От далечния Юг, отвъд Канта, отвъд пустинята, дори отвъд Кръга на света. Родното ми място го няма на вашите карти, приятелю. Юлвей се казвам. — Възрастният мъж протегна дълга, черна ръка.

— Колем Уест. — Жената проследи с недоверие ръкостискането.

— Този човек се казва Уест, Феро! Бил се е срещу Гуркул! Това ще те накара ли да му се довериш? — В тона на Юлвей нямаше много надежда. Жената продължаваше да стои цялата наежена, готова за бой и все така здраво стиснала ножа. Един от войниците избра този момент да направи крачка напред и да посегне с копието си към нея. Тя отново се изплю на земята, изръмжа и изкрещя нова неразбираема ругатня.

— Достатъчно! — изкрещя Уест на войниците. — Свалете оръжията! — Те го изгледаха неразбиращо и запримигаха изненадани. Уест се опита да успокои гласа си. — Не мисля, че сме нападнати от вражеска армия, нали така? Махнете копията!

Металните върхове неохотно се вдигнаха. Уест пристъпи уверено към жената и я погледна с цялата твърдост, която успя да събере. Не показвай страх, нашепваше мислено той, но сърцето му заблъска силно в гърдите. Протегна към нея отворената си длан, достатъчно близо, за да я докосне, ако поиска.

— Ножът — настоятелно каза той на разваления си кантикски. — Моля. Имаш думата ми, че няма да пострадаш.

Жената прикова в него жълтите си като стъклени мъниста очи, после във войниците и обратно в него. Не бързаше с решението си. Уест не помръдна. Устата му пресъхна и главата го заболя още повече. Закъсняваше ужасно, потеше се под униформата си и с всички сили се стараеше да не обръща внимание на неприятната миризма. Останаха така известно време.

— За бога, Феро! — внезапно викна старецът. — Стар съм вече! Не ми остават много години! Имай милост и дай на човека ножа, преди да съм умрял!