Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Последвах го сам през мрака и тук се изправих срещу него. Канедиас. Създателят. Тук се бихме. Със стомана, огън и плът. Стояхме точно тук. Пред очите ми хвърли Толомей от кулата. Видях го, но не можах да го спра. Собствената си дъщеря, представяте ли си? Тя, сред всички хора, най-малко заслужаваше такъв край. Нямаше по-невинна душа от нейната. — Логън се намръщи. Не знаеше какво се казва в подобни случаи.

— Тук беше битката ни — продължи тихо Баяз. Юмруците му стискаха силно парапета. — Нахвърлих се върху него с огън, стомана и плът и той отвърна със същото. Хвърлих го през парапета и той се размаза върху моста пред портата. И така, последният от синовете на Еуз напусна този свят, а с него толкова от тайните им бяха загубени завинаги. Унищожиха се един друг, всичките четирима. Каква загуба.

Той се обърна към Логън.

— Но това беше преди много време, нали, приятелю? Много отдавна. — Баяз въздъхна и отпусна рамене. — Да си вървим. Това място прилича на гробница. То е гробница. Да го затворим отново, а с него и спомените. Всичко вече е минало.

— Баща ми някога казваше, че от семената на миналото се ражда плодът на бъдещето — каза Логън.

— Така е. — Баяз се пресегна и пръстите му докоснаха леко хладния тъмен метал на кутията в ръцете на Логън. — Така е, баща ти е бил мъдър човек.

Кракът на Глокта изгаряше от болка. Усещаше превития си гръбнак като огнена река, а устата си — суха като пясък. Потеше се, лицето му се гърчеше в спазми и дишаше на пресекулки, но въпреки това не забави крачка. Бързаше да се отдалечи от мрачната зала с черното кълбо и странното му обкръжение, бързаше към вратата. И светлината на деня.

Застана на тесния мост пред портата, килна назад глава и пое дълбоко от чистия въздух. Усещаше хладния бриз по лицето си. Ръката му трепереше върху дръжката на бастуна. Кой би предположил, че вятърът може да е така приятен? По-добре, че нямаше стълбища, може би никога нямаше да успея да изляза оттам.

Лутар вече бе в средата на моста и бързаше така, все едно нещо го гони по петите. Малко след него вървеше Деветопръстия, дишаше тежко и не спираше да си мърмори под носа на северняшки, повтаряше нещо, което Глокта реши, че значи „още съм жив“. Големите му ръце бяха обгърнали металната кутия и жилите му бяха изскочили, все едно тежеше като наковалня. Тази разходка не беше просто за доказателство. Какво взеха от кулата? Какво може да тежи толкова? Обърна се към мрачния вход и потрепери. Не беше сигурен, че иска някога да научи отговора на този въпрос.

Баяз излезе последен от тъмния коридор и се усмихна с обичайната си самодоволна усмивка.

— Е, инквизиторе — подметна той небрежно, — как ви се понрави разходката из Кулата на Създателя?

Небивал, ужасен кошмар. Предпочитам да бях прекарал тези няколко часа в императорския затвор.

— И без това нямах нищо по-интересно за правене тази сутрин — тросна се в отговор Глокта.

— Радвам се, че ви е харесало — засмя се Баяз и измъкна металния цилиндър изпод ризата си. — Но, кажете, все още ли ме мислите за измамник? Разсеяха ли се най-после подозренията ви?

Глокта изгледа с недоверие ключа. Погледна с недоверие и гологлавия мъж. Също така подозрително изгледа и смазващия мрак във вътрешността на кулата. Подозренията ми нарастват с всяка следваща секунда. Те никога не умират, само променят формата си.

— Честно да ви призная, не знам какво да мисля — каза Глокта.

— Чудесно. Осъзнаването на собственото невежество е първата крачка към просветлението. Между нас да си остане, но по-добре измислете нещо друго, което да разкажете на архилектора. — Глокта усети как клепачът му заигра. — А сега по-добре вървете напред, инквизиторе, докато аз заключа отново портата.

Изведнъж полетът надолу към студената вода не плашеше чак толкова Глокта. Ако падна, поне ще умра на светло. Глокта хвърли последен поглед назад, когато чу вратите да се затварят с тихо изщракване. Кръговете се завъртяха в първоначалното си положение. Всичко си е постарому, все едно не сме идвали. Глокта извърна настръхналия си гръб, облиза празните си венци и усети познатото прилошаване. Изруга тихо и закуца по моста.

В другия край на моста Лутар отчаяно блъскаше по старите врати.

— Отворете портата — почти проплака той и в гласа му се прокрадна паническа нотка. — Пуснете ни да влезем!

Най-накрая вратата се отвори и на нея се показа смаяният началник на стражата.