Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Въобще не ме интересува има ли, няма ли! — троснато отвърна той.

— Достатъчно много шанка има на този свят — изсъска Логън право в лицето на Лутар. — Може би някой ден лично ще ги срещнеш. — Той се обърна и последва Баяз, който вече се отдалечаваше към входа в другия край на балкона.

Не искаше да остане последен на това място.

Поредната зала. Беше огромна и обградена по краищата с гъста гора от колони, които хвърляха множество сенки по пода. Някъде високо отгоре падаха лъчи светлина и изписваха странни форми по пода, мешавица от тъмни и светли петна, чертаеха черни и бели линии. Почти като писмо. Дали няма някое скрито послание тук? За мен? Глокта се разтрепери. Може би, ако се вгледам по-внимателно, може би ще открия…

Лутар мина покрай него и неговата сянка падна напряко на пода, линиите бяха нарушени и чувството се изпари. Глокта се отърси от мислите си. Губя си разсъдъка на това прокълнато място. Трябва да разсъждавам трезво. Фактите, Глокта, само фактите.

— Откъде идва тази светлина?

— Отгоре — махна с ръка Баяз.

— Прозорци ли има?

— Сигурно.

Бастунът на Глокта чукна едно светло петно, после едно тъмно. Левият му крак се провлачи по пода.

— Само зали и коридори, къде е смисълът? — попита той.

— Кой знае какво става в главата на Създателя? — отвърна превзето Баяз. — Кой може да прозре грандиозния му замисъл? — Явно се гордееше от недвусмисления си отговор.

Според Глокта цялото това място бе една огромна загуба на усилия.

— Колко човека са живели тук? — попита той.

— Преди много години, в по-добрите времена, стотици. Всякакви хора, които служиха на Създателя и му помагаха в работата. Но Канедиас беше недоверчив и мнителен по отношение на тайните си. Лека-полека, той отпращаше служителите си, към Агрионт, към Университета. Накрая останаха само трима: Канедиас, помощникът му Джеремая — Баяз направи пауза — и дъщеря му Толомей.

— Дъщерята на Създателя?

— Да, какво за нея?

— А, нищо, нищо. И ето как за миг самообладанието му се изплъзна. Странно е, че той така добре се ориентира на това място. А вие кога сте живели тук?

Баяз силно смръщи чело.

— В даден момент въпросите ми идват в повече.

Глокта го проследи с очи, докато се отдалечаваше. Сълт не е прав. Най-после и самият архилектор да сгреши. Подцени този Баяз и това му коства много. Кой е този плешив, досаден глупак, който може да си позволи да просне по гръб и да направи за посмешище един от най-влиятелните мъже в Съюза? Застанал тук, в търбуха на тази чудовищна кула, отговорът вече не бе толкова странен за Глокта.

Първият магус.

— Тук е.

— Кое? — попита Логън. Коридорът продължаваше напред, завиваше леко и изчезваше в тъмнината. Пред него се издигаше гола стена от огромни каменни блокове.

Баяз не отговори. Той плъзна бавно ръце по камъните в стената, търсеше нещо.

— Да. Тук е — повтори магьосникът и извади ключа от пазвата си. — По-добре се приготви.

— За какво?

Първият магус постави ключа в невидим отвор в стената и един от блоковете внезапно полетя нагоре и изчезна в тавана с оглушителен трясък. Логън се дръпна назад, невярващ на очите си. Видя как Лутар се преви на две и запуши ушите си с ръце. Целият коридор се изпълни с ехото от тътена.

— Чакай тук — каза Баяз, но Логън едва го чу през оглушителния шум. — Не пипай нищо. Не мърдай от място. — Той остави ключа да стърчи от стената и пристъпи в отвора.

Логън надзърна през рамото му. Мъждукаща светлина осветяваше тясна пътека. Дочу шум от течаща вода. Изведнъж го обзе странно любопитство. Хвърли един поглед на другите двама. Може би Баяз имаше предвид само те да останат на място? Логън се мушна в отвора на стената.

Озова се в ярко осветена, кръгла стая. Светлината нахлуваше някъде отгоре и бе изключително силна, почти болезнена за очите след мрака на коридора. Кръглите стени бяха направени от идеално гладък бял камък. По тях се стичаше вода, която се събираше в голям басейн под пътеката. Въздухът беше хладен и Логън усети как кожата му се полепва с влага. Пътека преминаваше в тясно мостче от стъпала, които водеха до висока, стърчаща от водата, бяла колона. Баяз стоеше на върха й и гледаше надолу.

Затаил дъх, Логън бавно се приближи до Първия магус. Пред него стоеше голям бял каменен блок, върху който от високо капеше вода. Капките равномерно удряха на едно и също място. Върху мократа каменна повърхност лежаха два предмета. Единият беше обикновена кутия от тъмен метал, може би достатъчно голяма, за да побере човешка глава, но вторият бе доста по-интересен. Беше направен от същия тъмен метал и приличаше на оръжие, на нещо като малка брадва. Дългата му дръжка се състоеше от тънки, усукани като стъблото на лоза, метални пръчки. В единия си край брадвата завършваше с набраздена ръкохватка, а в другия — с плоско парче метал, цялото на дупки и преминаващо в дълга, закривена кука. Светлината играеше по многото метални повърхности и искреше в ситните капчици вода по тях. В средата на ръкохватката, със сребрист метал, бе инкрустирана една буква. Логън веднага я разпозна — беше същата като онази на меча му. Знакът на Канедиас. Знак, че това е творение на Създателя.