Джо Абъркромби - Гласът на острието

Усещането отшумя. Огромната зала отново бе неподвижна… почти. Кръговете продължаваха да се въртят, почти незабележимо, и като че ли дори бавно приближаваха. Джизал преглътна мъчително, прегърби се и последва останалите.

— Не натам! — извика неочаквано Баяз и гласът му разтърси тишината, отскочи от стените и се върна, после пак и пак, докато не изпълни огромното пространство с многократно повтарящо се ехо.

Джизал подскочи от изненада. Коридорът, към който вървеше, както и мрачната зала от другата му страна, изглеждаха абсолютно същите, към които вървяха и останалите, но той с недоумение установи, че сега другите бяха отдясно на него. Незнайно как, той се бе отклонил.

— Казах, върви само накъдето аз отивам! — изсъска ядосано Баяз.

— Не натам. Не натам — повтаряше още ехото.

— Съжалявам — заекна Джизал и гласът му прозвуча немощен и жален в огромното пространство. — Помислих, че… всичко е толкова еднакво!

Баяз сложи ръка на рамото му и го поведе напред.

— Не исках да те плаша, приятелю, но ще е истински жалко да загубим толкова обещаващ младеж тъй преждевременно. — Джизал погледна към коридора и се замисли какво ли толкова може да го е очаквало там. Безброй неприятни мисли му минаха през ума. Докато тръгваше след Баяз, ехото продължаваше тихо да нашепва: „Не натам, не натам…“

Логън мразеше това място. Камъкът бе студен и мъртъв, въздухът бе неподвижен и мъртъв, дори звукът от стъпките им бе някак приглушен и безжизнен. Не беше студено, но не беше и топло, а гърбът му бе мокър от пот. Вратът му беше настръхнал от страх, но Логън не знаеше от какво точно идва този страх. На всеки няколко крачки спираше и се обръщаше рязко назад, не можеше да потисне чувството, че някой го наблюдава, но при всяко обръщане виждаше само момчето Лутар и сакатия Глокта, които изглеждаха точно толкова тревожни и объркани, колкото и той самият.

— Преследвахме го точно през тези зали — каза тихо Баяз. — Бяхме единайсет. Всичките магуси, заедно за последен път. Всички, без Калул. Закаръс и Коунил се биха със Създателя точно тук, но и двамата бяха надвити. Извадиха късмет и оцеляха. Анселми и Счупения зъб нямаха техния късмет. Създателят ги погуби. Двама приятели, двама братя загубих в този ден.

Приближиха бавно до тесен балкон, осветен от бледа светлина. От едната му страна каменната стена се издигаше право нагоре, от другата се спускаше отвесно надолу и изчезваше в мрака. Висеше над бездънна пропаст от сенки, без нищо отпред, нито отгоре, нито отдолу. Независимо от огромното отворено пространство, нямаше ехо. Въздухът бе напълно неподвижен, нямаше и най-малък повей и беше застоял, точно като в гробница.

— Някъде отдолу трябва да има вода — промърмори Глокта и надзърна през перилата. — Все трябва да има нещо, нали? — Той примижа с вдигната нагоре глава. — Къде е таванът?

— Тук смърди — възмути се Лутар и запуши носа и устата си с ръка.

Като никога, Логън бе съгласен с него. Познаваше добре тази миризма. Устните му се изкривиха от омраза.

— Смърди на шибани плоскоглави.

— О, да — каза Баяз. — Шанка също са творение на Създателя.

— Творение?

— Точно така. Направи ги от глина, метал и остатъци от плът.

— Направил ги е? — не вярваше на ушите си Логън.

— За да се бият във войната му. Срещу нас. Срещу магусите и собствения му брат, Ювенс. Първите шанка отгледа тук и после ги пусна на свобода — да се плодят, множат и да сеят разруха по света. Това е предназначението им. В продължение на години след смъртта на Канедиас ние ги преследвахме, но не успяхме да унищожим всички. Изтикахме ги по краищата на света, но там те продължиха да се множат и сега отново са плъзнали навред и вършат онова, за което са предназначени — плодят се, множат се и сеят разруха. — Логън продължаваше да гледа недоумяващо.

— Шанка. — Лутар се разхили и поклати глава.

За Логън в плоскоглавите нямаше нищо смешно. Той рязко се обърна и се надвеси застрашително над Лутар.

— Нещо смешно ли има?

— Не, просто всеки знае, че няма такова нещо като шанка.

— Бил съм се с тях с тези две ръце — изръмжа Логън, — цял живот. Те убиха жена ми, децата ми, приятелите ми. Целият Север гъмжи от шибани плоскоглави. — Той се надвеси още по-близо до Лутар. — Така че не ми казвай какво има и какво няма.

Лутар пребледня. Потърси подкрепа у Глокта, но сакатият се бе облегнал на стената и разтриваше крака си. Беше стиснал здраво устни и лицето му бе плувнало в пот.