Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Единайсет резки и още единайсет на обратно. — Пръстите му се плъзнаха по кръга от по-малките символи. — Единайсет по единайсет. — Сега пръстът му описа кръг по тънката външна линия. Възможно ли е и тя да е съставена от миниатюрни символи? — Кой ще сметне колко е това? Наистина, мощно заклинание!

Шумно повръщащият през моста капитан Лутар почти не наруши всеобщото усещане за страхопочитание.

— Какво пише? — изграчи Глокта и преглътна надигналите се в устата му стомашни сокове.

— Нима сам не усещате, инквизиторе? — усмихна му се широко Баяз. — Пише да се връщаме обратно. Пише да се махаме оттук. Пише… никой… няма… да премине. Но не се безпокойте, това не се отнася за нас. — Той бръкна в пазвата си и извади цилиндричния ключ. Беше от същия тъмен метал като портата.

— Не ни е тук мястото — изръмжа отзад Деветопръстия. — Това място е мъртво. Да си вървим.

Баяз се престори, че не го е чул.

— Магията изтича от света — чу го Глокта да мърмори под носа си. — Всички творения на Ювенс са в руини. — Той претегли в ръка ключа, после бавно го поднесе напред. — А работата на Създателя е все така могъща. Неговите творения не са подвластни на времето… нито пък някога ще бъдат. — Във вратите не личеше да има ключалка, но въпреки това ключът се плъзна бавно, свободно и потъна в центъра на кръговете. Глокта затаи дъх.

Щрак.

Нищо не се случи. Вратите останаха затворени. Това е всичко, значи. Край на играта. Обзе го облекчение и той се обърна назад, към Агрионт и вдигна ръка, за да сигнализира на практиците на стената. Няма нужда да отивам по-нататък. Няма нужда. В този момент дочу глух отговор на изщракването, долетя като далечно ехо.

Щрак.

Глокта долови как лицето му потръпна при този звук. Въобразявам ли си? Надяваше се да е така — от душа и сърце.

Щрак.

Отново. Няма грешка. В този момент, пред невярващите очи на Глокта, кръговете от символи започнаха да се въртят. Глокта залитна назад от изненада, бастунът му задра в каменната настилка на моста.

Щрак, щрак.

По нищо не личеше, че кръговете са различно парче метал; нямаше процеп, нито жлеб, нито някакъв механизъм, но все пак те се въртяха, при това с различна скорост.

Щрак, щрак, щрак…

Кръговете ускориха въртенето си. Глокта усети, че му се завива свят. Най-вътрешният пръстен, този с най-големите символи, пълзеше едва, докато най-външният, с най-ситните, препускаше главоломно.

Щрак, щрак, щрак, щрак, щрак…

Докато символите преминаваха един покрай друг, в кръговете се оформяха очертания: линии, квадрати, триъгълници и всякакви други сложни форми. Появяваха се, танцуваха за кратко и изчезваха…

Разнесе се последно изщракване и кръговете спряха, подредени в различна конфигурация. Баяз бавно извади ключа. Чу се тихо свистене, почти недоловимо, сякаш някъде далеч шумеше вода, после в средата на портата се появи тънък процеп. Двете половини бавно започнаха плавно да се отдръпват и отворът по средата започна да се разширява.

Щрак.

Двете половини на вратата потънаха в стените и се изравниха с камъка. Вратата беше отворена.

— Ето това — каза тихо Баяз — наричам аз майсторска изработка.

От вътрешността на кулата не излезе зловонен повей, нямаше дори най-малка следа от мирис на гнило и разложение, нищо не подсказваше, че са изминали дълги години от последното отваряне на вратата. Усети се просто лек повей на хладен, сух въздух. Защо е тогава това усещане като от отварянето на гробница?

Тишината около Глокта бе нарушавана единствено от вятъра, нахлуващ в тъмния отвор, свистенето в пресъхналото гърло на собствения му дъх и далечния шум от водата под моста. Нечовешкият ужас си бе отишъл. Остана само силното безпокойство при вида на зейналия в кулата отвор. Не по-различно от усещането да чакам пред кабинета на архилектор Сълт. Баяз се обърна усмихнат към останалите.

— Много време мина, откак запечатах това място. От незапомнени времена през този праг не е прекрачвал човешки крак. Вие тримата трябва да сте истински поласкани. — Глокта не се чувстваше поласкан. Чувстваше, че му прималява. — Вътре дебнат опасности. Вървете само там, където ви отведа аз, и не докосвайте нищо. Не изоставайте, защото коридорите се променят.

— Променят се? — попита Глокта. — Как е възможно това?

— Аз съм просто портиер тук — повдигна рамене Баяз и окачи обратно ключа на врата си, — не съм архитектът на това място.