Джо Абъркромби - Гласът на острието

При споменаване на името му, сакатият се намръщи, а Лутар изглеждаше силно объркан. Архилекторът седна и презрителното му изражение се смени с такова на каменна невъзмутимост. Погледът му неколкократно премина от усмихнатото лице на Баяз към бавно поклащащото се парче метал на врата му и обратно. После погледна към една от вратите и едва доловимо поклати глава. Тъмните фигури се оттеглиха назад в сянката. Логън отпусна стиснатите си до болка зъби и внимателно постави ножа обратно на масата.

Баяз се усмихна дружелюбно.

— Ама и вие, господарю Сълт, направо не може да ви се угоди — каза той.

— Смятам, че ще е уместно да използвате обръщението Ваше високопреосвещенство — изсъска Сълт.

— Така е, прав сте. Започвам да мисля, че няма да се успокоите, докато не счупя част от мебелировката, но понеже ще е жалко да разливам супата на хората… — разнесе се силен трясък и столът под архилектора се разцепи на парчета. Ръката на Сълт се стрелна нагоре и се вкопчи в бялата покривка на масата, секунда преди той да се просне ничком сред натрошеното дърво. Кралят подскочи и се събуди, гостите запримигваха недоумяващо и ахнаха от изненада. Баяз невъзмутимо посегна към лъжицата си.

— Супата е превъзходна — каза той и сръбна шумно.

Беше сив и дъждовен ден и на фона на облачното небе огромната Кула на Създателя изглеждаше още по-мрачна от обикновено. През улиците и площадите на Агрионт духаше хладен вятър и развяваше полите на черното палто на инквизитор Глокта, докато той с мъка следваше капитан Лутар и самозвания магус. До него вървеше белязаният северняк. Бяха наблюдавани. Следят ни неотлъчно. Зад прозорци, от входните врати, от покривите. Практиците бяха навсякъде, усещаше погледите им върху себе си.

Беше таил надежди, бе очаквал, че през нощта този така наречен Баяз и спътниците му ще изчезнат, но това не се случи. Плешивият изглеждаше така равнодушен, сякаш щеше да отваря просто килера в кухнята, и това не се харесваше на Глокта. Кога ще свърши това преструване? Кога ще вдигне ръце и ще признае, че всичко е само игра? Като наближат Университета? Като стигне до моста към Кулата? Когато застане пред самите порти и стане ясно, че ключът не пасва? Но през цялото време в главата му се прокрадваше една мисъл: Ами ако това не е краят? Ако отвори вратите? Ами ако наистина е този, за когото се представя? Докато прекосяваха вътрешния двор към Университета, Баяз не спря да си бъбри непринудено с Лутар. С цялото спокойствие на някой дядо, излязъл на разходка с любимия си внук. Точно толкова досаден е.

— … разбира се, градът много се е разраснал от последното ми идване тук. Този квартал, който наричате Три ферми, толкова оживен и пълен с хора днес… помня го от времето, когато беше малко село извън града и се състоеше точно от три ферми! Сериозно! Далеч, далеч извън градските стени!

— Хм… — успя само да вмъкне Лутар.

— Ами седалището на Гилдията на търговците на подправки! За пръв път виждам такава показна разточителност…

Мислите на Глокта препускаха, докато се влачеше зад двамата. Прецеждаше потока от празни приказки, в опит да отсее скрит смисъл, да открие ред в хаоса. Въпросите се трупаха един връз друг в главата му. Защо избра мен за свидетел? Защо не самия архилектор? Смята ли този така наречен Баяз, че може лесно да ме направи на глупак? И защо Лутар? Защото спечели Турнира ли? И как го спечели? Дали и той не е част от измамата? Но ако Лутар бе част от някакъв зловещ план, това по никакъв начин не личеше. Според Глокта държанието му с нищо не показваше, че е нещо повече от самовлюбения глупак, какъвто беше в действителност.

И накрая стигаме до следващата загадка. Глокта хвърли крадешком поглед на едрия северняк. По лицето му не се четяха никакви опасни намерения. Всъщност по това лице не се четеше нищо. Или е много глупав, или е ужасно умен. Дали трябва да се боим от него, или просто да не му обръщаме внимание? Той прислужникът ли е, или господарят? На никой от тези въпроси нямаше отговор. Засега.

— А от това място е останала просто сянка от някогашното му величие — отбеляза Баяз, когато спряха пред вратите на Университета. Погледна критично зацапаните, наклонени статуи на входа и почука енергично на паянтовите, олющени врати. За най-голяма изненада на Глокта, отвориха му почти незабавно.

— Очакват ви — изграчи престарелият портиер, преди всички да влязат в мрачното фоайе. — Позволете да ви отведа до… — каза старецът, докато се бореше със скърцащата, тежка врата.