Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Няма нужда — провикна се през рамо Баяз, вече устремен с бодра стъпка по прашния коридор. — Знам пътя!

Глокта с мъка успяваше да не изостава много, потеше се, въпреки хладното време, а кракът му изгаряше от болка при всяка стъпка. Усилието, което влагаше в поддържане на темпото, му попречи да се замисли над това, откъде този плешив негодник познава вътрешността на сградата на Университета. А той очевидно познава добре тези коридори. Вървеше уверено напред, цъкаше възмутено с език при вида на състоянието, в което се намираше сградата, и не спираше да бръщолеви.

— … никога не съм виждал толкова много прах, а, капитан Лутар? Не бих се учудил, ако не са чистили от последното ми идване! Не мога да си представя как е възможно човек да мисли в тези условия! Умът ми не го побира…

Вековната история на Университета, представена чрез портретите на мъртви професори, гледаше навъсено от рамките по стените, сякаш възмутена от всичкия този шум.

Минаха по безброй коридори в това древно, запуснато, забравено място. От стените ги наблюдаваха потънали в прахоляк портрети и книги. Джизал не даваше пет пари за книгите. Беше чел няколко за фехтовка и езда, няколко за известни военни кампании, веднъж дори отвори една за историята на Съюза, която бе открил в кабинета на баща си, но се отегчи още на първите няколко страници.

Баяз не спираше да нарежда монотонно.

— Ето тук се бихме със слугите на Създателя. Добре помня. Крещяха за помощ, но Канедиас отказа да слезе. В онзи ден тези зали бяха плувнали в кръв, кънтяха от писъци и бяха обгърнати от кълба дим.

Джизал нямаше представа защо старият глупак избра него за слушател на небивалите си истории, още по-малко, какво се очакваше от него като отговор.

— Звучи… страшно — рече.

— Така и беше — кимна Баяз. — Не се гордея с това, но понякога и добрите хора трябва да прибягват до насилие.

— Сериозно ли? — намеси се изненадващо севернякът. Джизал дори не бе забелязал, че онзи следи разговора.

— Освен това, времената бяха други. Бурни времена бяха. Само в Старата империя хората бяха напреднали до малко над крайния примитивизъм. Мидърланд, сърцето на днешния Съюз, ако щете вярвайте, беше просто една помийна яма. Опустошена земя от безкрайните войни на варварските племена. Малцина бяха късметлии и биваха вземани на служба при Създателя. Останалите бяха диваци с боядисани лица, без писменост, без наука, без почти нищо, което да ги отличи от зверовете.

Джизал погледна крадешком към Деветопръстия. С това животно до себе си не му бе никак трудно да си представи варварските племена, но мисълта, че красивият му дом някога е бил в средата на безлюдна пустош, че той е наследник на дивашко племе, продължаваше да му се струва абсурдна. Този плешив старец бе или откачен плямпалник, или лъжец. Интересно защо обаче някои от сановниците на Съюза го вземаха на сериозно. А Джизал винаги бе смятал, че е по-добре да правиш каквото смятат за правилно важните мъже.

Логън последва останалите в запуснат вътрешен двор. От три страни го ограждаха порутените сгради на Университета, а от четвъртата — вътрешната страна на огромната защитна стена на Агрионт. Целият бе обрасъл в мъх, гъст бръшлян и изсъхнали къпинови храсти. Насред бурените, върху един паянтов стол, седеше мъж и наблюдаваше приближаването им.

— Очаквах ви — каза той и се изправи с мъка на крака. — Проклети колене. Не ме бива вече.

Беше невзрачен човечец, на възраст, облечен в протрита и лекьосана отпред риза. Баяз го погледна изпитателно.

— Вие ли сте началникът на стражата? — попита той.

— Аз съм.

— А къде са хората ви?

— Жена ми приготвя закуска, ама вие май не питате за нея. Е, аз съм цялата рота. Яйца — каза той жизнерадостно и потри корем.

— Моля?

— За закуска. Обичам яйца.

— Браво на теб — промърмори Баяз с леко обезпокоен вид. — По време на управлението на крал Касамир петдесет от най-храбрите мъже в Кралската гвардия бяха назначени за стража при портите на Кулата на Създателя. Нямаше по-голяма чест от тази по онова време.

— Било е много отдавна — каза единственият останал от стражата и задърпа сконфузено ризата си. — Когато постъпих тук на младини, бяхме деветима, но после останалите се захванаха с други неща или измряха. Така и не дойдоха нови попълнения. Аз като си отида, не знам кой ще ме смени, няма много желаещи напоследък.

— Защо ли не съм изненадан. — Баяз се покашля. — Така, Началник на стражата! Аз, Баяз, Първият магус, искам вашето разрешение да изкача стълбището към петата порта, да мина през нея и да премина моста към Кулата на Създателя.