Джо Абъркромби - Гласът на острието

Началникът на стражата го погледна с присвити очи.

— Сигурен ли сте?

— Да, защо? — не можа да скрие раздразнението си Баяз.

— Помня последния, който реши да направи същото. Беше отдавна, бях още младеж. Казах си, едър мъжага, умен човек. Изкачи стълбището с десет силни работници, с чукове, длета, кирки и каквото ви хрумне още, заканваха се как щели да отворят кулата и да изнесат отвътре съкровища и така нататък. Върнаха се точно след пет минути, не продумаха и дума и имаха вид на хора, видели мъртвите да се надигат от гробовете си.

— Какво се е случило там? — промърмори Джизал.

— Нямам представа, но едно мога да ви кажа — не носеха никакви съкровища.

— Страховита история, няма спор — каза Баяз, — но ние отиваме.

— Ваша си работа — каза възрастният мъж и се затътри бавно през обраслия двор. Изкачиха тясно стълбище с протрити в средата каменни стъпала. Влязоха в тъмен тунел в стената на Агрионт и спряха пред тясна порта.

В момента, в който резето беше издърпано, Джизал усети внезапен порив на безпокойство. Опита да се отърси от него и раменете му потрепериха.

— Усещате го вече, а? — ухили му се широко началникът на стражата.

— Какво да усещам?

— Наричат го „дъха на Създателя“ — отвърна онзи и бутна леко двете крила на портата. Те плавно се отвориха и в тунела нахлу ярка светлина. — Дъхът на Създателя, точно така.

Притиснал здраво зъби във венците си и силно обезпокоен от бездната под краката си, Глокта закуца по моста. Той представляваше тънка, каменна арка, която излизаше високо от стената на Агрионт и стигаше до портите на Кулата на Създателя. Многократно се бе възхищавал на тази кула отдолу, откъм града, от другата страна на езерото, чудил се бе как продължава да стои след толкова много години. Каква величествена, забележителна и красива постройка е. Оттук погледната, никак не е красива. Мостът бе тесен, не повече от един човешки бой — крайно недостатъчен, за да се чувства човек спокойно при мисълта за огромното разстояние до водата отдолу. Най-лошото от всичко беше, че нямаше парапет. Нямаше дори най-прости дървени перила. А ветрецът подухва доста приятно днес.

Лутар и Деветопръстия също изглеждаха притеснени. А и двамата могат да разчитат на здрави и силни крака. Само Баяз измина дългия път по него спокойно и уверено, сякаш краката му стъпваха по широка алея в парка.

Естествено, през цялото време вървяха в сянката на огромната кула. Колкото повече приближаваха, толкова по-масивна ставаше тя, а най-ниският й етаж бе високо над стената на Агрионт. Издигаше се от езерото в подножието си като мрачна, черна планина и засенчваше слънцето. Принадлежеше на друга епоха и бе строена по други стандарти.

Глокта погледна назад към портата в другия край на моста. Не бе сигурен дали си въобразява, но му се стори, че видя нещо да помръдва между бойниците на върха на стената. Наблюдаващ практик, може би? Ще видят как старецът се проваля в отварянето на портите и ще го чакат на връщане. Но дотогава съм безпомощен. Не му стана по-леко от тази мисъл.

Глокта отчайващо се нуждаеше от успокоение на нервите, докато куцаше към края на моста. Усети как го изпълва и как започва да го гложди отвътре. Не беше само заради височината, нито заради странната компания, а по-скоро заради самата надвиснала отгоре му кула. Беше първичен, безпочвен страх. Чудовищен кошмар и с всяка стъпка се засилваше. Вече виждаше портата. Квадрат от тъмен метал, вкопан в гладкия камък на кулата. В средата му беше гравиран кръг от букви. По необяснима причина видът му предизвика у Глокта позив за повръщане, но той продължи да върви. Кръговете бяха даже два: един с големи букви и един с малки. Странни, неразбираеми драскулки. Стомахът му се преобърна. Кръговете бяха много: символи и чертички, прекалено заплетени, за да може да ги различи, и плуваха пред насълзените му очи. Глокта не можеше да продължи по-напред. Спря на място, подпрян на бастуна, всяка частичка от волята му се бореше с обзелата го нужда да падне на колене и да пропълзи обратно.

Деветопръстия се справяше по-добре, беше стиснал зъби, дишаше тежко през носа, а на лицето му бяха изписани истински ужас и отвращение. Лутар бе много по-зле: стиснал зъби, пребледнял и буквално парализиран от ужас. Той падна бавно на колене и зяпна захласнато, докато Глокта минаваше покрай него.

Баяз не показваше признаци на страх. Пристъпи уверено към вратата и прокара пръсти по кръга от по-големите символи.