Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Какво е това? — попита той и посегна към него.

— Не пипай! — изкрещя Баяз и го плесна през ръката. — Аз не ти ли казах да чакаш отвън?

Логън отстъпи неуверено. За пръв виждаше Баяз така притеснен, но същевременно не можеше да откъсне очи от метала върху каменния блок.

— Това оръжие ли е? — попита отново Логън.

Баяз пое дълбоко въздух и бавно издиша.

— Да, при това наистина ужасно оръжие. От него не може да те предпази ни стомана, ни камък, ни магия. Предупреждавам те — дори не припарвай до него. Опасно е. Канедиас го наричаше Разделителят, с него уби Ювенс, моя господар. Веднъж ми каза, че то има две остриета, едното е тук, а другото — от Другата страна.

— Какво означава това? — Логън не виждаше и едно острие, което да става за рязане.

Баяз повдигна рамене.

— Предполагам, ако знаех, самият аз щях да съм господарят Създател, а не просто Първият магус. — Той се пресегна и вдигна кутията. Присви очи, сякаш тежеше доста. — Ще ми помогнеш ли с това, моля?

Логън подпъхна ръка под кутията и зяпна. Тежеше, все едно е плътен стоманен блок.

— Тежичка е — изръмжа.

— Така я е изковал Канедиас. Вложил е всичките си умения в здравината й. И не за да предпазва съдържанието й от света — магьосникът се доближи до Логън и прошепна, — а за да предпазва света от него.

— А какво има вътре? — Логън гледаше изпитателно кутията.

— Нищо — промърмори Баяз. — Засега.

Джизал се замисли кого мрази най-много на този свят. Бринт? Празноглав идиот. Горст? Просто заради жалките му напъни да го победи в Турнира? Варуз? Помпозното старче.

Не. Тези тримата тук — те бяха най-отгоре в списъка му. Арогантният старец с малоумните брътвежи и дразнещата мистериозност, която се опитваше да поддържа около себе си. Огромният дивак с грозните белези и заплашителна физиономия. Надменният, недъгав инквизитор с неговите самодоволни забележки и претенции да разбира от всичко. Тези тримата, в комбинация със застиналия въздух и непрестанен мрак на това ужасно място, бяха почти достатъчни, за да го накарат да повърне пак. Но единственото по-лошо, за което се сещаше, освен тяхната компания, бе липсата на компания. Огледа се и потрепери при мисълта.

Когато завиха зад ъгъла и видя малкото квадратче дневна светлина отпред, духът му отново се приповдигна. Забърза напред, изпревари влачещия се Глокта и устата му се навлажни от удоволствие, че отново ще застане под открито небе.

Излезе навън и притвори блажено очи. Вятърът погали лицето му и Джизал напълни дробовете си. Облекчението беше невероятно, сякаш беше стоял затворен там долу в продължение на седмици, сякаш шията му бе стискана от нечии пръсти, които току-що са отпуснали хватката си. Пристъпи напред по грубите каменни плочи на пода. Зад високия до кръста парапет стояха един до друг Баяз и Деветопръстия, а под тях…

Долу в ниското лежеше Агрионт. Приличаше на разстлана покривка от съшити парчета, бели стени и сиви покриви, лъщящи прозорци и зелени градини. Все още бяха далеч от върха на кулата, намираха се на едно от най-долните нива над портата, но все пак бяха ужасно високо. Джизал разпозна порутените сгради на Университета, блестящия купол на Камарата на лордовете и масивната камара на Палатата на въпросите. Забеляза и Площада на маршалите, трибуните приличаха на малка дървена купа насред сградите, стори му се дори, че зърна крайче от малкия кръг пожълтяла трева в средата. Отвъд оградения с бяла ограда и защитен ров Агрионт, сивата пелена на Адуа се простираше под облачното небе чак до морето.

Джизал се засмя от удоволствие. В сравнение с това, Кулата на веригите бе като обикновена дървена стълба. Стоеше толкова високо над света, че сякаш всичко наоколо беше неподвижно, застинало дори във времето. Почувства се като крал. Никой човек не бе виждал тази гледка от стотици години. Той е велик, огромен, далеч по-важен от всички дребни хорица, които живеят и работят в малките постройки под краката му. Обърна се към Глокта, но сакатият не се усмихваше. Беше силно пребледнял, гледаше свъсено миниатюрния град под тях и лявото му око нервно потрепваше.

— Да нямате страх от височини? — засмя се Джизал.

Глокта обърна към него изпитото си, пребледняло лице.

— Нямаше стълби. Не сме изкачили и едно стъпало! — Усмивката на Джизал се стопи. — Нито едно стъпало, разбирате ли? Как е възможно? Как? Кажете, де!

Джизал се замисли за това, как бяха стигнали до тук. Сакатият бе прав. Нямаше стъпала, нито наклони. Не се бяха изкачвали, нито слизали. При все това сега стояха по-високо от най-високата сграда на Агрионт. Отново му призля. Сега от гледката му се виеше свят, намираше я за отвратителна и противна. Отстъпи бавно назад от парапета. Искаше да си върви у дома.