Джо Абъркромби - Гласът на острието

А, жалко. Сигурен бях, че капитан Лутар всеки момент ще избухне в сълзи. Гордият победител в Турнира, най-смелият син на Съюза, олицетворението на мъжествеността, коленичил пред вратата и рони крокодилски сълзи. Тази гледка можеше да компенсира неприятната част от сутрешната ми разходка. Лутар се хвърли през вратата, а мрачният северняк го последва с кутията в ръце. Докато Глокта минаваше покрай началника на стражата, човекът го изгледа въпросително.

— Връщате се толкова скоро?

— Ама че глупак. Какви ги плещиш, толкова скоро?

— Ами, още не съм си доял яйцата. Няма и половин час, откакто тръгнахте.

Глокта избухна в бурен смях.

— Половин ден, искаш да кажеш — каза Глокта, но в момента, в който забеляза, че сенките в двора бяха почти същите като в момента, в който тръгнаха към Кулата на Създателя, лицето му придоби сериозно изражение. Все още е ранна утрин, но как е възможно?

— Веднъж Създателят ми каза, че времето е само в главата. — Примигна неразбиращо и се обърна. Баяз стоеше зад него и потупваше темето си с пръст. — Може и по-лошо да е, повярвайте ми. Когато излезете, преди още да сте влязъл, тогава е моментът за сериозни притеснения. — Той се усмихна и очите му грейнаха. На глупак ли се правиш? Или се опитваш мен да изкараш такъв? Няма значение, започнаха да ми омръзват тези игрички.

— Стига вече загадки — усмихна се ехидно Глокта. — Защо просто не ми кажете какво искате?

Първият магус, ако въобще беше такъв, продължаваше да се усмихва приветливо.

— Харесвам ви, инквизиторе, наистина. Не бих се учудил, ако сте последният останал честен човек в тази проклета страна. В даден момент ще е добре да си поговорим, вие и аз. За това, какво искам аз и какво искате вие. — Усмивката изчезна. — Но няма да е днес.

При тези думи Баяз влезе през вратата и остави Глокта зад гърба си.

— Защо аз? — прошепна през стиснати зъби Уест, докато приближаваше моста на южната порта на Агрионт. Досадните неприятности при доковете му отнеха повече време, отколкото бе очаквал, но не ставаше ли така с всичко напоследък? На моменти се чувстваше, сякаш е единственият в Съюза, който сериозно се готви за война, все едно цялата подготовка лежеше на неговите плещи — от най-важното, та чак до това да се преброят гвоздеите за конските подкови. Вече закъсняваше за ежедневната среща с лорд-маршал Бър и знаеше, че тепърва ще изникнат хиляди невъзможни за приключване навреме задачи. Винаги така ставаше. И сега само това му липсваше, да се занимава с някакви си незначителни проблеми при портата.

— Защо аз? — Главоболието му се върна. Така познатото тръпнене зад очите, което с всеки следващ ден се появяваше по-рано и беше по-болезнено.

Заради жегата през последните няколко дни на стражата при портата бе разрешено да се явява по служба без брони. Уест реши, че поне двама от войниците в момента съжаляват за това. Единият лежеше, превит о две до портата, с ръце между краката и виеше от болка. До него, наведен напред, стоеше един сержант. От носа му течеше кръв и капеше по каменната настилка на моста. Останалите двама от караула бяха насочили копия към кльощав, тъмнокож младеж. Наблизо, облегнат на перилата на моста, стоеше друг южняк. Беше възрастен мъж с дълга, посивяла коса и кротко наблюдаваше сцената.

Младежът хвърли бърз поглед през рамо и Уест силно се изненада. Беше жена: с късо подстригана черна коса, която стърчеше във всички посоки на мазни кичури. Единият й ръкав беше откъснат до рамото и през дупката се подаваше една кафява, жилава ръка, която завършваше със здраво стиснат юмрук около дръжката на извит нож. Острието блестеше ярко на слънцето, изглеждаше перфектно наточено и бе единствената чиста част от жената. През цялата дясна половина на лицето й минаваше тънък, сив белег, който пресичаше веждата й и изкривените от злоба устни, но това, което най-силно изненада Уест, бяха очите й: леко дръпнати, пълни с враждебност и недоверие и жълти. По време на войната с Гуркул, Уест бе виждал всякакви кантики, но за пръв път виждаше подобни очи. Ярко наситено златисти, като цвета на…

Пикня. Тази миризма усети Уест, когато се приближи. Пикня, мръсотия и застояла пот. Помнеше тази миризма от войната, мирисът на дълго некъпани мъже. Обзе го желание да сбърчи нос и да диша само през устата, а също и да заобиколи отдалеч опасното острие, но успя да го потисне. Ако искаш да овладееш подобна ситуация, независимо какво ти е отвътре, не трябва да демонстрираш страх, това показваше опитът му. Дори само да изглежда, че държиш нещата под контрол, е наполовина свършена работа.