Джо Абъркромби - Гласът на острието

Тя сгърчи устни и изсъска. Ножът се издигна нагоре и замръзна, моментът, преди дръжката да се стовари в отворената длан на Уест, сякаш се проточи в часове. Той преглътна с облекчение — до последно очакваше, че тя няма да обърне дръжката надолу и ще го прониже.

— Благодаря — каза той със завидно, предвид вътрешното му състояние, спокойствие. Подаде ножа на сержанта. — Прибери оръжията и ескортирай тези хора в Агрионт. Ако нещо им се случи, особено на нея, ще те държа лично отговорен, ясно ли е? — изръмжа той на сержанта и бързо се отправи към тунела под стената, преди още нещо друго да се е объркало. Главоболието му се бе засилило още повече. Проклятие, ужасно закъсняваше.

— Защо аз, мамка му, защо все на мен?

— Боя се, че оръжейниците са затворени за днес — заяви надменно майор Валимир и изгледа отвисоко Уест, сякаш бе просяк, молещ за подаяние. — Нормите ни са изпълнени, дори преизпълнени, и тази седмица пещите повече няма да се палят. Може би, ако бяхте дошли навреме… — Болезнените пулсации в главата на Уест станаха непоносими. Наложи си да диша бавно и дълбоко и да не повишава глас. С нерви нищо нямаше да постигне. Обикновено изпускането на нервите му не водеше до нищо добро.

— Разбирам, майоре — каза спокойно той, — но сме във война. Голяма част от наборната войска е зле въоръжена и лорд-маршал Бър иска пещите да работят, за да осигурят необходимото допълнително въоръжение.

Това не бе пълната истина. Откакто се присъедини към щаба на Бър, Уест се отказа от това, винаги да казва пълната истина на когото и да било. Така успяваше да свърши повече работа. Сега използваше смесица от придумване, заплахи, откровени лъжи, смирени молби и прикрити заплахи, различно според ситуацията, и беше станал изключително обигран в преценката си пред кого какво би свършило работа.

За беда, за момента не намираше правилния подход към майор Валимир, началник на Кралските оръжейници. Това, че бяха равни по чин, утежняваше положението: не можеше да му заповядва, но не можеше и да се примири с това да проси от него.

От друга страна, от гледна точка на положение в обществото, двамата стояха на огромно разстояние един от друг. Валимир беше от старата аристокрация, произхождаше от влиятелно семейство и това го правеше безкрайно арогантен. В сравнение с него, Джизал дан Лутар изглеждаше направо смирен и себеотрицателен. В допълнение, Валимир компенсираше пълната си липса на боен опит с упорито придържане към всяка буква на военния устав. Нареждане от Бър, но доставено от Уест, за него имаше същата тежест като заповед от някой вмирисан свинар.

И днес той не направи изключение.

— Нормите за този месец са изпълнени, майор Уест . — Валимир придаде неприкрит сарказъм, докато изговаряше името и званието му. — Пещите са затворени. Точка по въпроса.

— Това ли искате да предам на лорд-маршала?

— Въоръжаването на наборната войска е задължение на лордовете, които ги набират — зарецитира той правилника, — и не е моя вината, че те не спазват своите задължения. Това не е мой проблем, майор Уест . Ето това можете да предадете на маршал Бър.

Винаги така ставаше. Напред-назад: от кабинета на Бър до различните военни началници, до командирите на роти, батальони и полкове, до пръснатите из цял Агрионт складове, оръжейници, казарми, конюшни, до доковете, откъдето скоро щеше да потегли армията, и накрая обратно в кабинета на Бър. Цял ден обикаляне, десетки извървени мили и в крайна сметка нищо свършено. Всяка вечер падаше като пребит в леглото само за да може на следващия ден да повтори същото тичане по задачи.

Като командир на батальон, работата му се състоеше в това да се бие с врага с помощта на желязо. Като щабен офицер, ролята му се заключаваше в това да се бори с помощта на хартия. Беше повече секретар, отколкото войник. Чувстваше се като човек, който всеки ден тика огромен камък нагоре по хълма. Напряга сили, бута ли бута, а не стига доникъде, но не може да се откаже от страх, че камъкът ще се изтърколи надолу и ще го премаже. А междувременно тълпа арогантни негодници, които са в същата опасност от напиращите северняци, лениво се изтягат по склона на хълма и заявяват: „Това не е моят камък.“

Сега разбираше защо по време на войната с Гуркул често нямаше храна за мъжете по предните линии или дрехи, товарни коли за продоволствието или коне, които да теглят тези коли. Разбираше как се стига до куп други жизненоважни и лесно предвидими липси.