Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Ах, ти, глупава кучка такава! — Гарафата с вино полетя през стаята и се разби в стената до главата на Арди. Ситните парченца стъкло и останалото вино се пръснаха по мазилката. — Мамка му, защо не ме слушаш какво ти говоря?

Уест мълниеносно прекоси стаята. За момент на лицето й се изписа изненада и тя понечи да стане, но в този момент юмрукът му я улучи в лицето. Тя не успя да падне, защото ръцете на Уест я сграбчиха, преди да е докоснала пода, подметнаха я нагоре и я притиснаха в стената.

— И двама ни ще погубиш! — Главата на Арди удари стената — веднъж, два пъти, три пъти. Едната ръка на Уест си вкопчи в гърлото й. Зъбите й се оголиха. Тялото му я притисна към мазилката. Тя тихо изхърка, когато пръстите му започнаха да стискат.

— Ах, ти, долна… мръсна… курва!

Косата й се разпиля по лицето. Уест виждаше само малка част от кожата й, ъгълчето на устните и едно тъмно око, приковано в него. В това око той не видя болка, не видя страх. Беше празно и безизразно като на труп.

Стискане. Хриптене. Стискане.

Стискане…

Внезапно Уест се опомни. Пръстите му рязко се отвориха и ръката му се отдръпна на секундата. Сестра му остана права пред стената. Чу я да диша. Накъсано хриптене. Дали не чуваше собственото си дишане? Главата му се пръскаше. Тъмното око продължаваше да го гледа втренчено.

Представя си го. Не става наистина. Всеки момент ще се събуди и кошмарът ще изчезне. Това е само сън. Тогава Арди отметна косата от лицето си.

Кожата й бе прозрачно бяла, тук-там восъчно сиви петна. На този фон тънката струйка кръв, която се стичаше от носа й, изглеждаше черна. На шията й имаше яркочервени следи от пръсти. Следите от неговата ръка. Неговите пръсти. Истина е.

Стомахът на Уест се преобърна. Устата му се отвори, но не успя да възпроизведе звук. Погледна кръвта по устните й и усети, че всеки момент ще повърне.

— Арди… — Усещането бе толкова силно, че едва се сдържа да не повърне, докато изговаряше името й. Усети надигането на жлъчка в гърлото си и гласът му прозвуча дрезгаво и гърлено. — Толкова съжалявам… толкова съжалявам. Добре ли си?

— Била съм и по-зле. — Тя бавно вдигна ръка и докосна устни с върха на пръстите си. Кръвта се размаза по устата й.

— Арди… — Едната му ръка се протегна към нея, но той веднага я отдръпна. Не можеше да е сигурен, че няма да я нарани отново. — Съжалявам…

— Той винаги съжаляваше. Не помниш ли? След това винаги ни прегръщаше и плачеше. Винаги съжаляваше, но това не го спираше следващия път да направи същото. Забравил ли си?

Уест се задави в опита си да потисне напиращото гадене в устата си. Да бе почнала да му крещи, да го бе налагала с юмруци, щеше да му е по-лесно да го понесе. Но само не това. Беше се опитал да не мисли никога повече за това, но така и не бе успял да го забрави.

— Не съм забравил. Помня.

— Мислиш ли, че когато ти замина, той спря? По-лошо стана. Но вече трябваше да се крия сама. Мечтаех, че един ден ти ще си дойдеш, ще се върнеш и ще ме спасиш от него. Но ти когато се върна, не беше за дълго, нищо между нас не бе същото и ти не направи нищо.

— Арди… не знаех…

— Знаеше, но успя да се отървеш. По-лесно ти бе да не правиш нищо. Да се преструваш. Разбирам те и, знаеш ли, дори не те виня. Да знам, че поне ти се отърва, ми носеше известна утеха. Денят, в който той умря, бе най-щастливият в живота ми.

— Арди, той беше наш баща…

— О, да. Забравих, късметът ми. Лошият ми късмет с мъжете. Плаках на гроба му като истински предана дъщеря. Плаках, докато накрая останалите опечалени не ме помислиха за откачена. Легнах си същата вечер, но не заспах. Измъкнах се крадешком от къщата, отидох на гроба му, постоях за секунда-две над него… после се изпиках отгоре! Вдигнах долната си риза, клекнах и се изпиках отгоре му! И през цялото време си мислех — никога повече няма да бъда кучето на някой господар!

Тя избърса кръвта от носа с опакото на ръката си.

— Трябваше да ме видиш как засиях от радост, когато разбрах, че ще ме вземеш при себе си! Препрочитах писмото отново и отново. Жалките ми, детински мечти оживяха наново. Надежди, а? Шибано проклятие! Отивам да живея при брат ми. При моя защитник. Той ще се грижи за мен, ще ми помогне. Сега може би дори аз ще имам живот! Но го заварих променен. Пораснал. Първо ме игнорира, после ме поучава, накрая ме удари и сега съжалява. Какъвто бащата, такъв и синът!

Уест простена. Тя сякаш забиваше игла в него, точно през черепа. Но дори това му беше малко. Тя беше права. Той я бе изоставил. Не днес, преди много време. Докато си бе играл с оръжия и бе целувал задниците на хора, които го презираха, сестра му бе страдала. От него се искаше минимално усилие, но той избра да не го направи. Всяка прекарана минута с нея сега добавяше тежест към вината му, която тегнеше като камък в гърдите, повличаше го надолу, задушаваше го.