Джо Абъркромби - Гласът на острието

Тогава тя скочи върху масата.

Плешивият дори не успя да се изненада, преди юмрукът й да се забие в лицето му. Той изхърка, столът му се наклони назад. Баяз падна по гръб на пода. Феро се спусна през масата към него, но Юлвей я сграбчи за единия крак и я издърпа обратно. Ръцете й задраскаха във въздуха, но не успяха да докопат шията на стареца. Масата се преобърна и камъните се търкулнаха на пода.

Феро измъкна крака си и отново се нахвърли върху Баяз, докато той се изправяше на крака, но Юлвей успя да я хване отново, този път за ръката.

— Кротко, Феро! — не спираше да вика той. Тя го удари с лакът в лицето и той политна към стената, като при това повлече и нея. Феро първа скочи на крака, готова отново да се нахвърли върху плешивия.

В този момент големият бял бе станал и приближаваше, без да откъсва очи от нея. Тя се усмихна и стисна здраво юмруци. Сега ще види колко точно е опасен този грозник.

Той направи още една крачка напред.

Тогава Баяз го спря с вдигане на ръка. Другата му ръка стискаше носа му, в опит да спре кръвта, която шуртеше от него. Започна да се смее.

— Много добре! — разкашля се Баяз. — Страшно свирепа и ужасно бърза. Вече няма съмнение, че си това, което търся! Моля за извинение, Феро.

— Какво?

— За отвратителните си обноски. — Той избърса кръвта от горната си устна. — Заслужих си го, но просто трябваше да се уверя. Съжалявам. Приемаш ли извинението ми?

Сега в него имаше нещо различно, но въпреки това беше все така дружелюбен, прям и добронамерен. Съжалява. Но това не е достатъчно, за да спечели човек доверието на Феро. Нужно е много повече.

— Ще си помисля — изсъска тя.

— Само толкова искам, Феро. Също и минута насаме с Юлвей, за да обсъдим… нещо. Нещо, което по-добре да обсъждаме само аз и той.

— Всичко е наред, Феро — каза Юлвей. — Те са приятели. — Тя бе напълно сигурна, че няма приятели измежду тях, но въпреки това се остави да бъде изведена от стаята заедно с другите двама бели. — И, Феро, просто се опитай да не убиваш никого.

Другата стая приличаше доста на първата. Трябва да са богати тези бели, колкото и да не им личи, помисли си Феро. Имаше огромна камина от тъмен камък, прошарен от светли жили. Имаше малки възглавнички, а около прозореца висеше мек плат, на който с помощта на ситни шевове бяха изрисувани цветя и птици. На стената висеше картина, а от нея гледаше строго някакъв мъж с корона на главата. Феро отвърна на строгия му поглед. Разкош.

Феро мразеше разкоша дори повече, отколкото градините.

Разкошът означава робство, държи те по-сигурно затворен и от решетки. Меките мебели са по-опасни от оръжия. Твърда земя и студена вода, само от това се нуждае Феро. Меките неща размекват човека, тя не искаше това да стане и с нея.

В тази стая имаше човек. Обикаляше в кръг, със скръстени на гърба ръце, сякаш не го свърташе на едно място. Не беше точно бял, кожата му бе загрубяла и на цвят беше нещо средно между нейната и тези на белите. Главата му бе обръсната като на свещеник. Това не допадна особено на Феро.

Тя мразеше свещениците повече от всичко на света.

Въпреки презрителния й поглед, той грейна от щастие при вида й и се спусна към нея. Беше странен, дребен мъж, с износени дрехи, а главата му стигаше едва до устата й.

— Аз съм брат Лонгфут. — Той разпери широко ръце. — От великия Орден на навигаторите.

— Браво на теб. — Феро се обърна и наостри уши да чуе какво си говорят двамата старци в другата стая, но това не спря Лонгфут.

— О, да, щастливец съм аз! Да, да, точно така! Господ ме е благословил! Най-тържествено заявявам, че никога досега в човешката история не е имало по-подходящ човек за своята професия, както и професия по-подходяща за човек, отколкото аз, брат Лонгфут, съм подходящ за славната професия на пътешественика! От заснежените планини на Севера до изпепелените от слънцето пясъци на далечния Юг, целият свят е мой дом, наистина!

На лицето му грейна дразнеща, самодоволна усмивка. Феро не му обърна внимание. Другите двама бели си говореха в далечния край на стаята. Говореха на някакъв непознат за Феро език. Звучаха като две грухтящи прасета. Може би обсъждаха нея, но й беше все едно. После двамата излязоха през една друга врата и я оставиха сама със свещеника, който продължаваше да плямпа.

— Малко са земите в Кръга на света, които да са ми непознати, и при все това, аз, брат Лонгфут, съм в пълно неведение за земята, от която идвате. — Той зачака отговор, но Феро не проговори. — А, значи искате да отгатна, така ли? Да, сериозна загадка е това. Да видим… очите ви имат формата на тези на народа на далечния Сулджук, където черните планини се издигат право нагоре от блестящото море, но пък кожата ви…