Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Идвал си? — попита.

— Много ясно — повдигна рамене Уест.

Е, а сега какво? Мога само да се опитам да оправя нещата. Глокта примигна и въздъхна дълбоко.

— Много… ъъъ… съжалявам. Забрави какво казах, ако можеш. Моля, седни. Искаше да ми кажеш нещо за сестра си.

— Да. Да, сестра ми. — Навел глава, Уест се върна бавно до стола. Лицето му пак придоби тревожно, виновно изражение. — Скоро тръгвам за Англанд и не знам кога ще се върна… и дали изобщо ще се върна… тя няма никакви приятели в града и… мисля, че сте се виждали веднъж, когато ни беше на гости.

— Разбира се, всъщност, видях я и съвсем наскоро.

— Така ли?

— Да. Заедно с общия ни приятел, капитан Лутар.

Лицето на Уест пребледня още повече. Има нещо, което не ми казваш. Но Глокта не искаше да слага прът в колелата на единственото си приятелство, не и след като току-що бе съживено. Той замълча и след малко майорът продължи:

— Животът й… беше доста тежък. Можех да направя нещо за нея. Трябваше да направя нещо. — Той заби поглед в масата и мускулите на лицето му се изкривиха от болезнена тръпка. Познавам това усещане. Любимо ми е. Ненавист към самия себе си. — Вместо това, оставих други неща да занимават мислите ми, исках силно да забравя, престорих се, че всичко е наред. И тя страда много заради мен. — Задави се и преглътна мъчително. Устните му се разтрепериха и той ги покри с ръка. — Аз съм виновен… ако нещо се случи с нея… — Раменете на майора се разтресоха. Глокта повдигна учудено вежда. Естествено, беше свикнал с мъже, които плачат в негово присъствие. Но обикновено първо им показвам инструментите си.

— Хайде, Колем, това не ти е присъщо. — Глокта бавно се пресегна през масата, почти размисли дали да не отдръпне ръката си, но вместо това потупа неловко рамото на хлипащия си приятел. — Сбъркал си, но нима всички не правим грешки понякога? Грешките остават в миналото и могат да бъдат поправени. Винаги можеш да оправиш нещата, нали? Какво става? Аз ли казвам това? Инквизитор Глокта утешава някого? Но думите му изглежда подействаха на Уест. Той вдигна глава, избърса носа си и погледна обнадеждено Глокта с насълзени очи.

— Прав си, прав си, разбира се. Ще оправя нещата. Длъжен съм да го направя! Ще ми помогнеш ли, Санд? Ще се грижиш ли за нея, докато ме няма?

— Ще направя всичко по силите си, Колем, разчитай на мен. Някога с гордост те наричах свой приятел и… мисля, че пак бих могъл. — Странно, на Глокта му се стори, че долавя сълза в ъгълчето на окото си. Аз ли съм това? Възможно ли е? Инквизитор Глокта да бъде нечий доверен приятел? Инквизитор Глокта се превръща в защитник на крехки, млади жени? Мисълта за малко да го накара да се разсмее, но действително точно това ставаше. Не би си и помислил, че отново ще има нужда от приятел, а ето че сега се почувства добре.

— Холит — каза Глокта.

— Моля?

— Сестрите, казваха се Холит. — Той се изкикоти при нахлулия в главата му спомен, беше доста по-ясен отпреди. — Падаха си по фехтовката. Обичаха я. Мисля, че видът на изпотени мъже им въздействаше.

— А аз май точно тогава реших да се захвана с фехтовка. — Уест се засмя и лицето му се напрегна, докато се опитваше да се сети нещо. — А как се казваше старшината ни тогава? Падаше си по най-малката. Направо изгаряше от ревност. Как се казваше този човек? Беше един такъв, дебел.

Името не представляваше никаква трудност за Глокта.

— Рюз. Салем Рюз.

— Рюз, точно така! Бях забравил за него. Рюз! Никой не можеше да разказва истории като него. Седяхме по цели нощи и се превивахме от смях на неговите истории! Какво ли е станало с него?

— Мисля, че е напуснал армията… — отвърна Глокта след кратко колебание. — Станал е търговец, или нещо подобно. Както и да е — махна с ръка той, — чух, че се е преместил на север.

Карлеон не беше същият, какъвто го помнеше Кучето, но пък в спомените му градът гореше. Такива спомени остават завинаги с човек. Покривите се сгромолясват, прозорците се пръскат, навсякъде тълпи от въоръжени мъже, обезумели от болка, опиянени от победата, е, и от пиене, естествено — грабят, убиват, палят и всякакви други неприятни неща. Жените пищят, мъжете викат, носи се миризма на дим и страх. С две думи, плячкосват града, а Кучето и Логън са в центъра на събитията.

После Бетод погаси пожарите и завзе града. Нанесе се и започна да строи. Не бе напреднал много със строежите, когато изрита Логън, Кучето и останалите от града и ги изпрати в изгнание. Но от тогава явно не бяха спрели да градят. Сега Карлеон беше два пъти по-голям, отколкото преди да изгори, заемаше цялото било на хълма и целите склонове до реката. По-голям беше от Уфрит. По-голям от всеки град, който Кучето бе виждал някога. От мястото си сред дърветата, от другата страна на долината, Кучето не виждаше хората, но бе ясно, че там има много от тях. От портите започваха три нови пътя. Имаше и два нови моста. Новите постройки бяха навсякъде, а на мястото на малки някога сгради, сега имаше нови и големи. Много постройки. Повечето от камък и с покрити с каменни плочи покриви, а някои дори имаха стъкла по прозорците.