Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Не бях виждал подобно нещо. Целият град приказва. Най-страхотният дуел, който някога се е случвал! Кълна се, по-добър си от Санд дан Глокта навремето, а честно казано, не мислех, че може да има втори като него! Не съм и мечтал, Джизал, че можеш да се биеш така, ни най-малка представа нямах!

— Ммм — отвърна Джизал.

Принц Ладисла и бъдещата му съпруга, принцесата на Талинс, представляваха зашеметяваща двойка на централната маса, точно до дремещия крал. Погълнати от разговор, двамата не обръщаха внимание на нищо около себе си, но далеч не по начина, който можеше да се очаква от бъдещи младоженци. Караха се ожесточено и почти не си правеха труда да понижат глас, докато съседите им старателно се преструваха, че не попиват всяка тяхна дума.

— … Е, скоро тръгвам на война, в Англанд, така че няма да се наложи дълго да ме търпиш! — заяви превзето Ладисла. — Може да ме убият! Сигурно това ще направи Нейно височество щастлива?

— Молитвите ми никога не стихват — отвърна Терез и от стириянския й акцент направо прокапа отрова, — но щом така трябва, така да е. Предполагам, ще се науча да понасям тъгата си…

Нечий удар с юмрук по масата разсея Джизал.

— Проклетото простолюдие! Проклетото селячество се е вдигнало на оръжие в Старикланд! Мързеливи псета, отказват да работят! — възмущаваше се той.

— Заради данъците е — отвърна съседът му, — тези военновременни данъци им разбуниха главите. Чухте ли за този проклетник, някой си Щавача? Най-обикновен селяк, а открито призовава на бунт! Чух също, че един от кралските бирници е бил нападнат от разгневена тълпа само на миля извън стените на Келн. Говоря за кралски бирник! От разгневена тълпа селяни! Само на миля от градските стени…

— Сами си го изпросихме! — намеси се трети. От мястото си Джизал не виждаше лицето му, но позна извезаните със злато ръкави. Маровия, върховния правозащитник. — Отнасяш ли се с някого като куче, не след дълго ще те ухапе, това е то! Като управници и благородници, нашето призвание е да уважаваме и закриляме простолюдието, вместо да го потискаме и презираме, нали така?

— Не става дума нито за уважение, лорд Маровия, нито за презрение, а само че трябва да си плащат дължимото на нас като собственици на земята, на която живеят, а също и като на техни господари…

Междувременно, маршал Варуз продължаваше с хвалебствената си тирада.

— Ама каква гледка беше само, а? Как го обърна, при това с едно острие срещу две! — Ръката на въодушевения маршал изсвистя във въздуха. — Целият град говори! Велики дела те очакват, момчето ми, помни ми думата! Проклет да съм, ако един ден не седнеш в стола ми във Висшия съвет!

Това повече не се издържаше. Джизал бе търпял този човек в продължение на всичките тези месеци и някак си бе представял, че след като всичко мине, повече няма да му се налага да го прави, но по всичко личеше, че тепърва има да се разочарова, както от безкрайните глупости на маршала, така и от много други неща. Странно как бе пропуснал да забележи какъв досаден стар глупак е Варуз. Е, сега го осъзнаваше напълно.

В допълнение към изумлението му, забеляза сред гостите хора, на които в никакъв случай не им бе мястото тук. Реши, че за някои би могъл да намери извинение, например Сълт, архилектор на Инквизицията. Той беше член на Висшия съвет на Съюза и безспорно сред най-влиятелните личности в кралството, но не успя да намери никаква основателна причина за присъствието на онова копеле Глокта. Сакатият днес изглеждаше още по-зле от обикновено. Сълзливите му очи бяха дълбоко хлътнали насред тъмни кръгове. По незнайни причини, сакатият инквизитор хвърляше от време на време по някой подозрителен поглед към Джизал, все едно го подозираше в някакво престъпление. Каква наглост, та това е тържество в негова чест.

А като капак на всичко, в другия край на залата седеше онзи стар, плешив човек, който наричаше себе си Баяз. Джизал все още не бе открил логика в необичайното му поздравление след края на Турнира, нито пък за странното поведение на баща си, в този ред на мисли. И приятелят му, онзи деветопръст варварин, също беше тук.

Майор Уест бе извадил лошия късмет да бъде настанен точно до дивака, но той май добре си прекарваше в компанията му; двамата изглеждаха потънали в оживен разговор. В един момент севернякът избухна в гръмогласен смях, стовари едрия си юмрук на масата и чашите подскочиха. Някои поне се забавляват на неговото тържество, помисли си навъсен Джизал, и в този момент му се прииска да бе там с тях.