Джо Абъркромби - Гласът на острието

Логън взе отново цветето и започна да го къса на парченца.

— Армията му е групирана около главатарите на отделните кланове, а повечето от тях са сами по себе си отлични пълководци. Повечето войници са един вид роби, селяни, принудени да се бият. Леко въоръжени са, обикновено с копие или лък, и са разделени на бързоподвижни малки групи. В миналото бяха зле обучени, просто събрани в последния момент от полето селяни, но с течение на дългите войни много от тях се превърнаха в истински воини, безмилостни на бойното поле.

Той започна да подрежда парченцата от растението, които трябваше да представляват бойни групи, а металният диск се превърна в хълм.

— Всеки главатар държи редовата войска от селяни до бойците от своя клан, които са добре въоръжени и с хубави брони. Те са наистина умели с меча, секирата и копието и разбират от дисциплина. Някои имат коне, но тях Бетод ще държи скрити, в изчакване на най-подходящия момент да нападнат или преследват врага. — Логън откъсна жълтите листенца от цветето и ги нареди като конница по фланговете. — Накрая идват известните воини, именитите мъже, тези, които са си спечелили име и уважение в битките. Те могат да предвождат малки групи от редовата войска или да действат като следотърсачи и ударни групи, често дълбоко в тила на врага.

Логън осъзна, че металният диск пред него е пълен с парченца от цветето и побърза да ги изтръска на масата.

— Това е традиционната война в Севера, но Бетод винаги е имал вкус към новостите. Чел е книги, изучавал е чужди начини за водене на битки и открай време говори за купуване на онези странни, кръстати лъкове, тежки брони и бойни коне от търговците от Юга, така че да сформира армия, от която цял свят да трепери.

Логън с изненада установи, че бе говорил сякаш в продължение на часове. Толкова приказки не бе изприказвал през последните няколко години, но Уест го гледаше съсредоточено, погълнат от думите му.

— Явно си човек, който си разбира от работата — каза той накрая.

— Е, случайно уцели единствената област, в която минавам за голям разбирач.

— Какъв съвет би дал на човек, тръгнал на война с Бетод?

— Да внимава и да си пази гърба — отвърна Логън със сериозно изражение на лицето.

Джизал не се забавляваше. Естествено, първоначално идеята му допадна истински: тържество в негова чест, точно такова, за което винаги бе мечтал, на което да присъстват всички знатни личности от Съюза. Не се съмняваше, че това е само началото на прекрасния му живот на шампион в Турнира. Всички велики неща, които хората предричаха… не, които му обещаваха, бяха на път да се случат. Натежали като добре узрели плодове, чакаха подходящия момент да паднат право в скута му. Очакваха го повишения и слава. Може би тази вечер ще го произведат в майор и ще замине на война в Англанд като командир на батальон…

Но, странно, изглежда всички тази вечер бяха погълнати от собствените си дела. Обсъждаха държавни въпроси, търговия, проблеми със собствеността на земя, политика. Фехтовката и забележителните постижения на победителя в Турнира почти не се споменаваха. И никакви повишения не се задаваха на хоризонта. Трябваше само да седи, да се усмихва и да приема някое и друго хладно поздравление от непознати хора във великолепни дрехи, които дори не го поглеждаха в очите. Една кукла с неговия лик би свършила същата работа. Трябваше да признае, благоговението на простолюдието на арената му бе далеч по-приятно. Те поне бяха откровени в радостта си.

И въпреки това, досега никога не бе влизал в двореца, крепост в самата крепост Агрионт, до която само малцина имаха достъп. А ето как тази вечер той седеше начело на масата в самата кралска столова, въпреки че нямаше да се учуди, ако Негово величество се храни предимно полегнал в леглото си, при това сигурно хранен с лъжица от друг.

В далечния край на залата имаше малка сцена. Джизал бе чувал, че Остус, бъдещият престолонаследник, обичал шутовете да го забавляват по време на всяко ядене. Морлик Лудия пък организирал екзекуции по време на вечеря. За крал Касамир се говореше, че обичал да слуша, как най-върлите му врагове, затворени в клетки, крещят обиди срещу него, докато закусва, и така поддържал омразата си жива. Но на тази сцена завесите бяха спуснати и Джизал трябваше да потърси източници на забавление другаде, но в това отношение изборът не бе голям.

Маршал Варуз не спираше да му дърдори в ухото. Той поне се интересуваше от фехтовка, но за съжаление с него за друго не можеше да се говори.