Джо Абъркромби - Гласът на острието

Никой не викаше, още по-малко пък да пее. Отвсякъде се чуваше приглушен шепот, който се сливаше в общ шум от жужене, като на човешки кошер, и всички се навеждаха един към друг, все едно, че си разменяха тайни. Дрехите бяха по-странни от всичко, което бе видял досега. Независимо от горещината, възрастните мъже носеха дълги мантии в черно, червено и златисто, украсени с животински кожи с лъскав косъм. Младите мъже бяха облечени в тесни жакети в яркочервено, зелено или синьо, обкантени със сплетени на въжета и възли златни и сребърни върви. Жените бяха тежко накичени със златни колиета, пръстени и скъпоценни камъни и носеха странни рокли в ярки цветове, които на места бяха неестествено широки и надиплени, а на други — болезнено стегнати, и също така оставяха доста, привличащи погледите, разголени места.

Дори прислужниците бяха облечени като лордове. Разхождаха се тържествено около масите, мълчаливо се надвесваха и доливаха бокалите на гостите със сладникаво, воднисто вино. Логън вече бе успял да погълне солидна доза от него и стаята започваше да добива приятен вид.

Проблемът бе, че нямаше никаква храна. Не беше ял от сутринта и стомахът му къркореше. От известно време гледаше високите съдове, поставени на масите между гостите. В тях имаше красиви цветя, които не му приличаха много на храна, но пък в тази страна се ядяха някои странни неща. Логън издърпа едно от стръкчетата, дълго зелено стебло с яркожълт цвят на края. Отхапа малко от долната страна. Имаше блудкав вкус, но поне беше хрупкаво. Отхапа по-голямо парче и задъвка без особено удоволствие.

— Не мисля, че са предназначени за ядене. — Логън се озърна. Учуди се, че чува северняшка реч на това място, учуди се, че някой въобще говори на него. Съседът му, висок слаб мъж, с изсечени черти на лицето, се беше навел към него и се усмихваше сконфузено. Беше му познат отнякъде. Беше същият от играта с оръжията, онзи, когото видя да подава остриетата на надменния младеж от портата.

— А — смотолеви Логън с пълна уста. Вкусът на това нещо ставаше по-лош, но въпреки това го погълна. — Съжалявам. Не знам много за порядките тук.

— Честно казано, аз също. Какъв вкус има?

— На лайна. — Логън започна да върти колебливо остатъка от цветето между пръстите си. Покритият с плочи под изглеждаше безупречно чист, надали щеше да е добра идея просто да го хвърли под масата. Нямаше никакви кучета наоколо, а и да имаше, малко вероятно бе да изядат подобно нещо. В това отношение едно куче имаше повече мозък в главата си от Логън. Остави цветето в кръглия метален диск и обърса пръсти в дрехите си с надеждата никой да не забележи.

— Казвам се Уест — каза съседът му и подаде ръка. — От Англанд съм.

— Деветопръстия. — Логън стисна ръката му. — Аз съм брин, идвам от север, отвъд Височините.

— Деветопръстия ли? — повтори мъжът.

Логън размърда чуканчето на липсващия си пръст и онзи кимна с глава.

— А… ясно. — Усмихна се, сякаш изведнъж се бе сетил нещо забавно. — Чух веднъж една песен в Англанд, за мъж с девет пръста. Как го наричаха? Кървавия девет! Точно така! — Логън усети как усмивката му изчезва. — Беше една от онези северняшки песни, знаеш ги, дето се пее само за зверства и насилие. Как този, Кървавия девет, бил отсякъл една каруца с глави, как изпепелявал цели градове, смесвал бирата си с кръв и така нататък. Ти не си същият този човек, нали?

Явно това беше шега.

— Не, не съм я чувал тази песен — засмя се нервно Логън, но за щастие Уест смени темата.

— Да те питам, изглеждаш ми като човек видял битки, прав ли съм?

— Бил съм в няколко мелета, да. — Беше безсмислено да отрича.

— Познаваш ли случайно този, когото наричат краля на северняците? Онзи Бетод?

— Познавам го. — Логън погледна съседа си с крайчеца на окото си.

— Бил ли си се срещу него по време на война?

Логън направи физиономия. Неприятният вкус на цветето още не бе изчезнал напълно от устата му. Вдигна бокала си и отпи.

— По-лошо — отвърна бавно той, докато оставяше чашата на масата. — Бил съм се за него.

Това само засили любопитството на високия мъж.

— Значи познаваш тактиките му, войската му. Знаеш как мисли на бойното поле? — Логън кимна утвърдително. — Какво можеш да ми кажеш за него?

— Че е изключително коварен и жесток противник, без капка милост и задръжки. Не ме разбирай погрешно, аз мразя този човек, но от времето на Скарлинг Качулатия насам не е имало по-добър пълководец в Севера. В него има онова, което кара мъжете да го уважават, да се боят от него или поне да му се подчиняват. Когато тръгне на поход, изстисква докрай хората си, така че да стигне пръв на бойното поле и да може да избира позиция, но въпреки това мъжете го следват, защото им носи победи. Когато трябва, е предпазлив, когато трябва, е дързък и безстрашен, но никога не пропуска и най-дребните подробности. Бива го във всички тънкости на войната — да залага капани и устройва засади, да прави лъжливи маневри с цел заблуда на противника, да изненадва неподготвените с неочаквани атаки. Там, където най-малко се очаква да бъде, там го търси. И ако привидно ти изглежда слаб, очаквай точно тогава да е най-силен. Но най-много се страхувай, когато уж тръгва да отстъпва. Повечето на север се боят от него, а онези, които не изпитват страх, са глупаци.