Джо Абъркромби - Гласът на острието

Това беше истински кошмар. Ладисла и Рейнолт се спогледаха с недоумение, после извърнаха ужасени лица към баща си. Терез изгледа надменно и с нескрита неприязън бъдещия си свекър. Нещата отиваха на много по-зле. Какво се прави в такава ситуация, замисли се Джизал? Дали имаше някакъв установен етикет за подобни моменти? Той неловко потупа краля по гърба. Не му дойде друго наум. Какво трябваше да направи — да тръшне обратно в трона изкуфелия старец пред очите на половината му поданици? Идеята го изкуши.

За късмет, тълпата възприе прегръдката на краля като израз на възхищението му от уменията на Джизал и заглуши безсмислените брътвежи с нова вълна от аплодисменти. Никой извън кралската ложа не чу думите на краля. Публиката не успя да схване цялостната картина — Джизал бе напълно уверен в това — на най-неловката ситуация, в която някога бе изпадал.

Когато Глокта пристигна в кабинета, архилектор Сълт стоеше пред огромния прозорец и гледаше през кулите на Университета към Кулата на Създателя. Както винаги, представляваше величествена гледка в снежнобялото си, дълго палто. В кръглата стая повяваше приятен ветрец, рошеше бялата коса на високия мъж с великолепна осанка и тихо шумолеше в множеството документи на огромното бюро.

Глокта провлачи крак в стаята и той се обърна.

— Инквизиторе — каза той резервирано и подаде ръката си, облечена в бяла ръкавица. Едрият камък на пръстена, символ на поста му, улови яркото слънце и проблесна с пурпурни огньове.

— Служа и се подчинявам, Ваше високопреосвещенство. — Глокта пое ръката му и с разкривено от болка лице се наведе да целуне камъка. Бастунът му се разтрепери от усилието. Проклет да съм, ако само си въобразявам, но дъртият негодник подава ръката си всеки път по-ниско. Явно се забавлява да ме гледа как страдам.

С плавно движение Сълт седна на мястото си, постави лакти на масата и сключи пръстите на двете си ръце пред себе си. Глокта остана прав и зачака покана да седне. Кракът го болеше от познатото изкачване на Палатата на Въпросите, по главата му се стичаха струйки пот.

— Заповядай, седни — промърмори Сълт и изчака, докато Глокта се наместваше с усилие в един от по-малко представителните столове около кръглата маса. — И така, увенча ли се разследването ти с някакви резултати?

— Не бих казал. Преди няколко вечери е имало инцидент в помещенията на посетителите ни. Те твърдят, че…

— Без значение, явно просто опит да придадат допълнителна достоверност на безумната си история. Магия! — изсумтя презрително Сълт. — Установи ли как всъщност е бил направен пробивът в стената?

— С магия, най-вероятно. Боя се, че не, архилекторе.

— Жалко. Доказателство за това, как е бил направен този номер, би било добре дошло. — Сълт въздъхна дълбоко, все едно и без друго не бе очаквал много. — Но човек не може да иска всичко. Говори ли с тези… хора?

— Да. Баяз, ако позволите да използвам това име, се оказа костелив орех. Само с въпроси, без помощта на по-стимулиращи техники, не успях да изкопча нищо от него. Приятелят му, севернякът, също си заслужава допълнително проучване.

Гладкото чело на архилектора се сбърчи леко.

— Подозираш някаква връзка с онзи дивак Бетод?

— Възможно е.

— Възможно е — повтори Сълт с горчивина в тона, сякаш думите оставиха отровен вкус в устата му. — Нещо друго?

— Има допълнение към веселата групичка.

— Знам. Навигаторът.

— Защо въобще си давам зор? Да, Ваше високопреосвещенство, навигатор.

— Хак да им е. Тези жалки просяци, тези панаирджийски гадатели са голям таралеж в гащите. Не спират да плямпат за бог и всякакви подобни врели-некипели. Алчни нещастници.

— Напълно сте прав, архилекторе, таралеж в гащите, но съм любопитен защо ли са потърсили услугите им?

— И защо са го направили?

— Не знам — отвърна Глокта след кратко колебание.

— Хм, нещо друго?

— След нощното посещение в спалните им, нашите гости бяха преместени в помещения до парка. Наскоро направихме зловещо откритие на нечии останки, само на двайсетина крачки от прозорците им.

— Началник Гойл ми спомена за това. Според него не е нищо, което да си заслужава моето внимание, и няма нищо общо с посетителите. Оставих нещата в негови ръце. — Сълт погледна Глокта със сериозно изражение на лицето. — Сбъркал ли съм в преценката си?

— По-добре да не се замислям дълго за отговора си. В никакъв случай, архилекторе. — Глокта сведе почтително глава. — Аз не поставям на съмнение преценките на началник Гойл.