Джо Абъркромби - Гласът на острието

Нещо не е наред.

— Едно е ясно за Първия магус, че е долен шмекер — изръмжа Логън.

Ъгълчето на устата на Баяз се повдигна в лукава усмивка, докато попиваше потта от челото си.

— Че кой твърди обратното? — каза той.

Лутар отново имаше неприятности. Сериозни, при това. При всяко следващо париране остриетата му поддаваха все повече, захватът на дръжките му отслабваше с всяка секунда. При всяко следващо избягване на ударите на Горст, той се приближаваше все повече към края на пожълтялата трева.

И тогава, когато всичко изглеждаше предрешено, Логън забеляза с периферното си зрение как въздухът над раменете на Баяз затрептя, точно както стана на пътя, малко преди дърветата да избухнат в пламъци, и усети същото, странно обръщане на стомаха си.

Изненадващо, Лутар си възвърна силите. Спря следващия смазващ удар с гарда на късото си острие. Само преди секунда подобен замах с лекота би избил кинжала от ръката му, но сега задържа за секунда оръжието на противника си, след което с вик го отблъсна мощно назад и светкавично премина в нападение.

— Ако на север те хванат да мамиш в дуел — изръмжа Логън и поклати глава, — разпарят ти корема на кръст и ти разпиляват червата.

— Имам късмет, тогава — промърмори Баяз през зъби, без да откъсва очи от кръга, — че вече не сме в Севера. — По главата му отново бяха избили едри капки пот и част от тях се стичаха на струйки по лицето му. Ръцете му бяха здраво стиснати в юмруци и трепереха от напрежение.

Лутар нанасяше удар след удар, остриетата му се сляха в блестящи, сребристи дъги. Горст ръмжеше и парираше ударите, но сега Лутар бе прекалено бърз и силен за него. Подгони го безмилостно из кръга като побесняло куче, надушило кръв.

— Скапан измамник — отново изръмжа Логън, когато рапирата на Лутар изсвистя и остави ярка червена резка на бузата на Горст. Капки кръв пръснаха в публиката отляво на него и трибуните избухнаха в овации. Това, макар и бегла, бе прилика с неговите дуели. Обявяването на равенство в резултата от рефера бе почти напълно заглушено от тълпата. Горст се намръщи леко и докосна раната на бузата си.

Логън чу сред общата глъч тихия глас на Кай.

— Никога не се обзалагай с магус…

Джизал знаеше, че е добър, но дори и на сън не си бе представял, че е чак толкова добър. Беше бърз като котка, повратлив като муха и силен като мечка. Ребрата вече не го боляха, китките също, и най-малката следа от умора и неувереност го бяха напуснали. Беше безстрашен, неповторим, недостижим. Овациите кънтяха около него и въпреки това той успяваше да чуе всяка дума, да забележи всяка подробност по лицата на хората в тълпата. Сърцето му сякаш изпомпваше огън във вените му, дробовете му сякаш можеха да вдишат и облаците от небето.

По време на почивката дори не седна, толкова огромно бе нетърпението му да се върне в кръга. Самата идея за стола в заграждението го обиждаше. Не чуваше какво му казват нито Варуз, нито Уест. И двамата в момента не означаваха нищо за него. Просто две дребни човешки фигурки долу в нищото, които гледаха нагоре в него, с пламнали от възбуда и смайване лица, точно както и трябва да бъде. Той е най-великият фехтовач, живял някога.

А онзи сакат инквизитор дори нямаше представа колко прав се бе оказал: да, Джизал просто трябваше да поиска нещо, за да се получи то — каквото и да бе. Усмивката не слезе от лицето му, докато се връщаше с танцуваща походка към точката си в кръга. Ликуващата тълпа го накара да се засмее. Усмихна се на Горст, докато заставаше срещу него. Всичко си беше на мястото. Ленивият поглед, притворените клепачи над тънката червена драскотина, която Джизал му бе направил, но сега имаше нещо ново: следа от шок, предпазливост и респект. И с право.

В момента нямаше нищо на света, което той, Джизал, да не е в състояние да постигне. Той е недосегаем. Той е недостижим. Той е…

— Начало!

… отново на дъното. Болката го прониза отляво и го накара да се захласне. Внезапно пак се почувства изплашен, уморен и слаб. Горст изръмжа и отприщи пороя от смазващи удари, разтърси остриетата в ръцете на Джизал, подгони го като подплашен заек из кръга. Надмощието на Джизал, хладнокръвието му, бързината на ума — нямаше ги; а атаката на Горст беше по-свирепа отвсякога. Обзе го отчаяние. В следващия момент рапирата му бе избита от изтръпналите пръсти, полетя във въздуха и издрънча в дървената преграда на загражденията. Джизал бе свален на колене. Тълпата притаи дъх. Всичко свърши…