Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Благодаря — отвърна тихо Джизал. Не знаеше нито кой е този човек, нито какво преследва, но въпреки това изпита сериозно недоверие към него. — Съжалявам, сега трябва да…

— Разбира се. По-късно пак ще поговорим. — Имаше нещо смущаващо в начина, по който го каза, все едно предстоящият им разговор бе неизбежен и той лично се бе погрижил за това. Обърна се и изчезна в тълпата. Тогава Джизал забеляза баща си, погледът му проследи оттеглящия се плешив странник, а лицето му бе силно пребледняло, сякаш току-що бе видял призрак.

— Познаваш ли го, татко?

— Аз…

— Джизал! — Развълнуваният Варуз го сграбчи за ръката. — Ела! Кралят иска да те поздрави! — Той го откъсна от семейството му и го повлече след себе си към кръга. Докато прекосяваха пожълтялата трева, станала сцена на победата на Джизал, публиката отново започна да аплодира. Лорд-маршалът прегърна бащински Джизал през раменете и се усмихна на тълпата, все едно аплодираха него. Явно всички днес искат частица от славата му, реши Джизал и ловко се изплъзна от прегръдката, когато започнаха да се изкачват към кралската ложа.

Пръв пред тях застана по-малкият син на краля, принц Рейнолт. Беше скромно облечен, беше вежлив и с честно лице. Въобще не приличаше на кралска особа.

— Браво! — извика той, надвиквайки рева на публиката. Радостта му от победата на Джизал изглеждаше напълно непресторена. — Добра работа!

По-големият му брат бе по-многословен.

— Феноменално! — изкрещя принц Ладисла. Златните му копчета ярко проблясваха на слънцето. — Превъзходно! Невероятно! Впечатляващо! За пръв път виждам нещо подобно! — Джизал се усмихна и почтително сведе глава. Докато минаваше покрай него, принцът го шляпна силно по гърба. — Въобще не се съмнявах, че ще успееш! Казах ти, че ти си моят човек!

Принцеса Терез, единствената дъщеря на великия херцог Орсо, владетел на Талинс, наблюдаваше Джизал с тънка, надменна усмивка и вяло потупваше с два пръста дланта си — само толкова ентусиазъм можеше да си позволи в аплодирането. Брадичката й бе така високо вирната, че сигурно изпитваше болки във врата. Позата й сякаш казваше на Джизал, че за него трябва да е истинска чест да бъде удостоен макар и само с един поглед от принцесата, чест, която не ще може да оцени напълно, нито пък напълно заслужава.

Най-накрая Джизал стигна до трона на Гуслав V, върховен крал на Съюза. Главата му бе клюмнала настрани под тежестта на блестящата корона. Подпухналите му бледи пръсти потрепваха върху пурпурната коприна на пелерината му и приличаха на тлъсти, бели, голи охлюви. Очите му бяха затворени и гърдите му бавно се издигаха и спускаха. Провисналите му устни тихо пръхтяха при всяко издишване и от тях по брадата му се стичаха лиги, които се смесваха с потта от тлъстините на шията му и така образуваха голямо тъмно петно на високата му яка.

Джизал не можеше да повярва, че така изглежда кралското величие.

— Ваше величество — прошепна лорд Хоф, но държавният глава не реагира. Кралицата наблюдаваше отстрани, изпъната като струна, с неподвижна, безизразна усмивка на силно напудреното й лице. Джизал не знаеше накъде да погледне и сведе очи към прашните върхове на ботушите си. Лорд-шамбеланът шумно се покашля. Под потната тлъстина на бузата на краля потрепна мускул, но Негово величество отново не се събуди. С мъчително изражение на лицето Хоф се огледа, за да се увери, че никой няма да забележи и мушна с пръст кралските ребра.

Кралят подскочи, клепачите му рязко се отвориха и той се вторачи в Джизал с обезумял поглед на кървясалите си, насълзени очи.

— Ваше величество, това е капитан…

— Рейнолт! — възкликна кралят. — Моят син!

Джизал преглътна притеснено и се помъчи да не спира да се усмихва. Изкуфелият старец го обърка с по-малкия си син. Като капак на всичко, въпросният принц стоеше само на няколко крачки от него. Каменната усмивка на кралицата леко потрепна. Съвършените устни на принцеса Терез се изкривиха в презрителна усмивка. Лорд-шамбеланът се покашля неловко.

— Ъъъ, не, Ваше величество, това е…

Твърде късно. Без всякакво предупреждение, кралят се надигна мъчително и обгърна Джизал в сърдечна прегръдка. Тежката му корона се килна на една страна и един от инкрустираните й със скъпоценни камъни върхове за малко да извади окото на Джизал. Лорд Хоф зяпна от изненада. Двамата принцове се облещиха. Джизал не успя да потисне безпомощното изражение на лицето си.

— Моят син! — продължи да бръщолеви кралят със задавен от вълнение глас. — Рейнолт, така се радвам, че се върна! Когато аз напусна този свят, Ладисла ще има нужда от теб. Той е толкова слаб, а короната тежи ужасно! Ти винаги си бил по-подходящият да я носиш! Такава тежест е! — изхлипа той на рамото на Джизал.