Джо Абъркромби - Гласът на острието

… Но не още. Острието на Горст се спускаше в плавна парабола. Довършващият удар. Но някак бавен. Много, много бавен, сякаш стоманата разсичаше не въздух, а мед. Джизал се усмихна. Нямаше проблем да парира с кинжала. Силата му се възвърна. Той скочи на крака и блъсна Горст със свободната си ръка. Изби следващия му удар, и следващия, и следващия, кинжалът му вършеше работата на две оръжия, при това без никакво затруднение. Цялата арена бе потънала в тишина, нарушавана единствено от сблъсъка на стомана. Кинжалът му летеше, вляво, вдясно, Джизал дори не успяваше да го следи с очи, не, дори мисълта му бе по-бавна. Сякаш острието направляваше него, а не обратното.

С писък на метал, кинжалът на Джизал изби рапирата от ръката на Горст, после с рязък замах отстрани стори същото с кинжала му. За момент сякаш всичко замръзна. Застанал на самата граница на кръга, напълно обезоръжен, едрият мъж вдигна очи към Джизал. Публиката мълчеше.

Джизал бавно вдигна късото си острие, сега то сякаш тежеше цял тон, и леко докосна с него гърдите на Горст.

— Ха — каза тихо здравенякът и го погледна учудено.

Трибуните избухнаха в оглушителни аплодисменти. Шумът се надигаше сякаш до безкрай и обливаше на вълни Джизал. Сега, когато всичко свърши, той се почувства изцеден като никога досега. Затвори очи, олюля се, кинжалът се спусна надолу и се изплъзна от безчувствените му пръсти. Джизал падна на колене, беше на предела на силите си. Усещаше се така, все едно в рамките на последната една минута бе изразходвал енергия за цяла седмица. Дори стоенето на колене му изглеждаше като непосилна задача, но се страхуваше, че ако падне, никога повече няма да стане.

Тогава усети как нечии силни ръце го хващат под мишниците и го вдигат във въздуха. Високо горе, шумът на тълпата бе още по-силен. Отвори насълзените си очи, но видя единствено пробягващи в кръг размазани цветове. Главата му кънтеше. Усети, че е върху нечии рамене. Видя една подстригана до кожа глава. Горст. Здравенякът го бе вдигнал във въздуха като горд баща, който показва на многолюдната тълпа сина си. Той му се усмихваше с голямата си, грозна усмивка и Джизал усети, че макар и против волята си, също се усмихва. Странен момент.

— Победител Лутар! — извика напълно безсмислено и почти недоловимо реферът. — Победител Лутар!

Постепенно овациите преминаха в ритмично скандиране.

— Лутар! Лутар! Лутар!

Цялата арена кънтеше. Главата на Джизал се замая. Беше като пиян. Опиянен от победата. Опиянен от себе си.

Когато скандиранията започнаха да отслабват, Горст го свали обратно на земята.

— Ти ме победи — каза той с широка усмивка на лице. Гласът му бе неочаквано мек и висок, почти като на жена. — Честно и справедливо. Искам да бъда първият, който ще те поздрави. — Той сведе почтително голямата си глава, усмихна се отново и разтри драскотината на бузата си, без следа от наранени чувства. — Заслужи си победата — добави Горст и подаде ръката си.

— Благодаря — отвърна Джизал с вяла усмивка, удостои лапата на противника си с мимолетно ръкостискане и се отправи към загражденията. Мамка му, естествено, че бе заслужил победата, и проклет да е, ако позволи на това копеле да се облива с неговата слава и секунда повече.

— Каква смелост, момчето ми, какъв кураж! — бръщолевеше превъзбудено Варуз и го шляпаше по гърба, докато Джизал вървеше с огъващи се колене към стола. — Знаех си, че можеш да се справиш!

Уест се усмихна, докато му подаваше кърпата.

— За този дуел ще се говори с години — каза той.

Надойдоха още хора да поздравят Джизал. Множество усмихнати лица се надвесиха над преградите на заграждението, сред тях видя това на баща си, сияещ от гордост.

— Знаех, че ще успееш, Джизал! Никога не съм се съмнявал! Нито за секунда! Каква чест донесе на семейството си!

Джизал забеляза, че най-големият от братята му не изглежда много доволен. Въпреки триумфа на Джизал, той стоеше там, с обичайното си отегчено изражение на лицето и както личеше, се пръскаше от завист. Скучен, завистлив негодник, помисли си Джизал, не може ли поне за ден да се радва на успехите на собствения си брат?

— Може ли и аз да поздравя победителя? — Джизал дочу нечий глас зад рамото си. Беше онзи идиот от портата, същият, когото Сулфур нарече свой господар. Същият, който се представи като Баяз. Цялото му теме бе плувнало в пот, лицето му бе пребледняло, а очите дълбоко хлътнали. Сякаш и той самият току-що бе изиграл седем рунда срещу Горст. — Чудесна работа, млади приятелю, беше почти… магическо представление.