Джо Абъркромби - Гласът на острието

Тримата ярко се открояваха сред превъзбудената публика, която явно не намираше компанията им за доста приятна. Въпреки че пейките бяха претъпкани и хората седяха, допрели рамене едни в други, никой не бе изявил желание да седне до тях и около магьосника и двамата му спътници се бе оформило празно пространство.

Шумът бе още по-смазващ за Логън и от жегата и близостта на тълпата. Ушите му пищяха. Полагаше огромни усилия да не ги запуши с ръце и да легне по корем под пейката. Баяз се наведе към него.

— Твоите дуели така ли изглеждаха? — Въпреки че устата му бе само на педя от ухото на Логън, магьосникът трябваше да крещи.

— Тц. — Дори когато Логън се би с Руд Три дървета и половината от армията на Бетод се бе наредила в голям полукръг около тях, а стените на Уфрит бяха препълнени със зяпачи, въпреки виковете, крясъците и думкането с оръжия по щитовете, публиката пак бе по-малко от половината на тази, събрала се днес на арената. Когато уби, а след това разфасова като прасе Шама Безсърдечния, го гледаха не повече от трийсет човека. Споменът го накара да примижи и потрепери. Спомни си как кълца ли, кълца, а после облизва пръстите си от кръвта под ужасения поглед на Кучето и смеха и окуражителните викове на Бетод. Стори му се, че усети отново вкуса на кръв в устата си, потрепери и я отри с ръка.

Толкова по-малко хора имаше там тогава, а толкова повече се решаваше в онзи дуел. От една страна, животът на биещите се, от друга, собствеността над земя, села и градове, бъдещето на цели кланове. Двубоят му с Тъл Дуру бе наблюдаван от не повече от стотина човека, но съдбата на целия Север се обърна в онзи кървав половин час. Ако тогава Буреносния го бе убил, дали нещата щяха да са същите, каквито са сега? Ако Дау Черния, Хардинг Мрачния или кой да е от останалите го бе върнал при пръстта, дали сега Бетод щеше да се кипри с голямата златна огърлица и да нарича себе си крал? Щеше ли този Съюз да е във война със Севера? От самата мисъл го заболя главата. Повече, отколкото от шума и жегата.

— Добре ли си? — попита го Баяз.

Логън измънка нещо и усети, че трепери, въпреки жаркото слънце. Защо са тук всички тези хора? Просто за забавление. Като се изключи Бетод, малцина биха се забавлявали да гледат дуелите на Логън.

— Това няма нищо общо с моите битки — прошепна тихо той.

— Какво казваш? — попита Баяз.

— Нищо.

Възрастният магьосник се усмихна отново, огледа тълпата и се почеса по късата брада.

— Кой, мислиш, ще победи?

Логън наистина нехаеше за това, но реши, че едно разсейване от спомените ще му дойде добре. Надникна в загражденията, недалеч от тях, където двамата мъже се подготвяха за дуела си. Единият от тях беше красивият, наперен младеж, когото бяха видели при портите на града. Другият беше доста масивен, с дебел врат и почти отегчено изражение на лицето.

— Не разбирам нищо от всичко това — вдигна рамене Логън.

— Моля? Ти? Кървавия девет? Първенецът на Бетод, спечелил в десет дуела? Човекът, от когото трепери целият Север? И нямаш мнение? О, със сигурност битката между двама души е същата и в твоята част на света!

Логън примижа с очи и облиза устни. Кървавия девет. Това име беше минало, но не толкова далечно, колкото му се искаше. Устата му още вкусваше соления, метален вкус — вкусът на кръв. Това, да докоснеш другия с острието си, и това, да го разсечеш на две в никакъв случай не бяха едно и също, но той отново погледна към мъжете в загражденията. Надменният младеж нави ръкавите на ризата си, наведе се и докосна с ръце върховете на ботушите си, после започна да извива вляво и вдясно тялото си от кръста на горе. Накрая завъртя ръце напред-назад като криле на вятърна мелница, под сериозния поглед на един възрастен воин в безупречна червена униформа. Един висок мъж с тревожно изражение на лицето подаде на младежа две тънки остриета, едното дълго, другото по-късо, и онзи ги завъртя пред себе си с невероятна скорост.

Противникът му стоеше, подпрян на дървената преграда на заграждението си, разтягаше врата си и се оглеждаше лениво, явно заникъде не бързаше.

— Кой кой е? — попита Логън.

— Надутият задник, когото срещнахме пред портата на Агрионт, се казва Лутар, а онзи, полузаспалият, е Горст.

Веднага стана ясно кой е любимецът на тълпата. Името на Лутар се открояваше в общата глъч и всяко негово движение с тънките оръжия бе възнаграждавано с окуражителни подвиквания и аплодисменти. Младежът изглеждаше бърз, пъргав и умен, но в отпуснатата стойка на едрия му противник имаше нещо страховито, нещо мрачно и смъртоносно се криеше зад тези тежки, притворени клепачи. При всичката бързина на Лутар, Логън би предпочел да се бие с него, вместо с Горст.