Джо Абъркромби - Гласът на острието

Глокта вдигна рамене.

— В Англанд, преди ти да дойдеш. Един от затворниците се опита да избяга. Силите му стигнаха само за няколко мили, преди да го довърши студът. После мечките се бяха погрижили за трупа. Беше грозна картина, но далеч не така отвратителна като тази.

— Не мога да си представя какво е да измръзнеш до смърт, не и в нощ като последната. Беше горещо като в ада.

— Ммм — каза Глокта. Ако приемем, че адът е горещ. Аз винаги съм си мислел, че е студен. Студен като лед. — При всички положения, в Агрионт има няколко мечки. Някаква представа за самоличността на това… — Той посочи с бастуна си към останките в храстите — … на този човек?

— Никаква.

— Някой да липсва? Някой да е обявен за изчезнал?

— Аз поне не знам за такъв.

— Значи нямаме никаква представа коя е жертвата, така ли? Защо тогава такъв интерес? Нямаме ли си някой магус самозванец, когото да следим?

— Именно. Новите им стаи са ей там. — Облечената в ръкавица ръка на Северард посочи сградата на не повече от двайсет крачки от мястото. — Следих ги, когато изникна този проблем.

— Разбирам. — Глокта го погледна озадачено. — Предполагаш, че има връзка с тях, така ли? — Практикът повдигна рамене. — Тайнствени посетители посред нощ, отвратителни убийства на самия им праг? Май нашите гости привличат около себе си бедите, както лайното — мухи.

— Хм — каза Северард и пропъди една муха. — Поразрових се за другото, което ми бяхте поръчали. Банкерите. Валинт и Балк.

Глокта вдигна поглед.

— Така ли? И?

— Не открих много. Стара банка. Много стара и много уважавана. Репутацията им сред търговците е непоклатима. Имат клонове из Мидърланд, Англанд, Старикланд, Уестпорт и Дагоска, че дори и извън Съюза. Влиятелни хора са, няма спор. Всякакви хора им дължат пари. Странно обаче, изглежда никой не познава лично нито Валинт, нито Балк. Но пък, кой ги знае банките? Обичат тайните. Искате ли да разровя по-надълбоко?

Може да е опасно. Много опасно. Задълбаеш ли много навътре, може да се окаже, че дълбаеш собствения си гроб.

— Не. По-добре да не задълбаваме. Засега. Но не спирай да се ослушваш.

— Ушите ми са вечно наострени, шефе. Между другото, за кого сте в Турнира?

Глокта погледна въпросително практика.

— Как можеш да мислиш за подобни неща с това пред очите?

Практикът повдигна рамене.

— Че какво му пречи? — попита той. Глокта погледна отново усуканото тяло. Ами да, какво му пречи, по-лошо няма накъде да стане. — Е, хайде де, Лутар или Горст?

— Горст. Надявам се да накълца на парчета онова нагло копеле.

— Сериозно ли? Хората разправят, че бил просто един тромав вол, ама извадил късмет да стигне до финала.

— Е, аз пък казвам, че е истински гений — каза Глокта. — След някоя и друга година всички ще се дуелират като него, ако въобще това ще може да се нарече фехтовка. Помни ми думата.

— Горст, а? Може пък да направя малък залог за него.

— Няма да сбъркаш. Междувременно, по-добре събери тази пихтия и я отнеси в Университета. Вземи Фрост да ти помогне, той има здрав стомах.

— В Университета?

— Е, не можем просто да я оставим тук. Някоя изтънчена дама, излязла на разходка, ще си докара приличен шок. — Северард се изхили. — Освен това, май познавам точно човека, който би могъл да хвърли малко светлина върху тази загадка.

— Доста интересна находка, инквизиторе. — Професорът медик спря работа и вдигна поглед към Глокта. Едното му око беше огромно, уголемено многократно зад увеличителното стъкло, прикрепено на челото му — Наистина, много интересна находка — промърмори той, надвеси се отново над трупа с инструменти в ръце и продължи да ровичка из кървавата плът.

Глокта огледа лабораторията и устните му се изкривиха от отвращение. Три от четирите стени бяха опасани с рафтове, по които бяха наредени различни по размер буркани, в които, като мариновани, плуваха всякакви парчета месо. Някои от тях Глокта успя да разпознае като човешки органи, но други не. Дори той се почувства неуютно сред тази зловеща колекция. Чудя се, как ли Канделау се е сдобил с тях? Дали случайно посетителите му не свършват разчленени и потопени в буркани по стените? Сигурно от мен биха излезли някои интересни експонати.

— Невероятно. — Професорът медик разхлаби ремъка на увеличителното стъкло, вдигна го нагоре и разтри розовата ивица, която се бе отбелязала около окото му. — Какво можете да ми кажете за това тук?

— Всъщност дойдох, за да разбера какво вие можете да ми кажете за него — намръщи се Глокта.