Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Разбира се, разбира се. — Професорът стисна устни. — Да видим, ъъъ, по отношение на пола на злощастните останки, ъъъ…

— Е?

— Ами, хм, органите, които биха позволили категорично заключение… — Той посочи към ярко осветената плът на масата — … липсват.

— И това е единственият извод от анализа ви, така ли?

— Е, има и друго: средният пръст на мъжката ръка по правило е по-дълъг от показалеца, което не е задължително при жените, но тези останки не съдържат достатъчния брой пръсти за преценка. И така, за установяване на пол без достатъчно части от ръцете, боя се, сме с вързани ръце — изхили се нервно Канделау на собствената си шега.

Глокта остана сериозен.

— Възраст, млад, стар?

— Ами, отново, боя се, че е доста трудно да преценя. Зъбите — Професорът докосна трупа с пинсетите в ръката си — са в добро състояние и, ъъъ, колкото е останало от кожата, също е признак за младост, но, ъъъ, просто, ъъъ…

— Добре, има ли нещо, което можете да кажете със сигурност за жертвата?

— Ами… не, нищо. — Професорът се усмихна извинително. — Но, имам интересно откритие по отношение на причината за смъртта!

— Нима?

— О, да, погледнете това! Не горя от желание. — Глокта неохотно докуца до масата и се надвеси да погледне към мястото, което сочеше професора.

— Виждате ли това? Формата на тази рана? — Той побутна парче хрущял.

— Нищо не виждам — отвърна Глокта. Всичкото това ми изглежда като една огромна рана.

Възрастният мъж се наведе към него с широко отворени очи.

— Човек — каза той.

— Знаем, че е човек! Това тук е стъпало!

— Не! Не! Следите от зъби, ето… това е човешка захапка!

Глокта се намръщи.

— Ухапване… от човек?

— Без съмнение! — Жизнерадостната усмивка на Канделау беше в пълен контраст със заобикалящата го обстановка. Както и с темата на разговора, по мое мнение. — Този човек е бил хапан до смърт от друг човек и, предвид количеството на останките… — Професорът направи триумфален жест към кървавата пихтия на масата — … е бил частично изяден!

За момент Глокта остана с приковани в професора очи. Изяден? Изяден? Защо става така, че отговорът на един въпрос повдига нови десет?

— Това ли искате да предам на архилектора? — попита той.

— Ами, ха-ха — изсмя се нервно Канделау. — Това са фактите, такива, каквито ги виждам…

— Неидентифицирана личност, може би мъж, може би жена. Не знаем дали млад, или стар. Нападнат само на двеста крачки от двореца, от неизвестен нападател и хапан до смърт, след което… частично изяден, така ли? — попита отново Глокта.

— Ами… — Канделау хвърли тревожен поглед към вратата. Глокта се извърна да проследи погледа му. В стаята имаше нов посетител, когото не бе чул да влиза. В сянката, извън осветеното поле от лампите над масата, скръстила ръце на гърдите си, стоеше жена. Беше висока, с къса, червена коса на стърчащи във всички посоки кичури. Носеше черна маска и наблюдаваше с присвити очи Глокта и професора. Беше практик. Не и такъв, когото познавам, а жените са рядкост в Инквизицията. Бих помислил, че…

— Добър ден, добър ден! — С енергична походка в стаята влезе мъж: съсухрен, оплешивяващ, с дълго, черно палто и тънка, превзета усмивка. Глокта го познаваше, но изненадата не бе приятна. Проклет да си Гойл. Новият ни областен началник на Адуа най-после е тук. Страхотна новина.

— Инквизитор Глокта — измърка мъжът, — каква радост, че отново се срещаме!

— За мен също, началник Гойл. Ах, ти, копеле.

Още двама души последваха усмихнатия началник по петите и сега малката лаборатория изглеждаше сериозно претъпкана. Единият беше тъмнокож, нисък и набит кантик, с голяма златна халка на ухото, а другият, чудовищно голям северняк с лице като каменен блок. Той почти се наведе при влизане. И двамата носеха маски и бяха облечени в черните дрехи на практици.

— Това е практик Витари — изхили се Гойл и посочи червенокосата жена, която сега вървеше покрай рафтовете, надзърташе един по един във всички буркани, почукваше ги с пръст и разклащаше намиращите се в тях образци. — А това са практици Халим — южнякът се провря покрай Гойл и очите му почнаха да шарят из стаята — и Байр. — Гигантският северняк се вторачи в Глокта, сякаш чак от тавана. — В неговата страна го наричат Каменотрошача, да се чуди човек защо, но аз не мисля, че тук това име би било уместно, нали Глокта? Практик Каменотрошача? — Гойл тихо се засмя и поклати глава.

Така ли изглежда сега Инквизицията? Не подозирах, че циркът е пристигнал. Чудя се, какъв ли е номерът им, човешка пирамида ли правят, или скачат през горящи обръчи?