Джо Абъркромби - Гласът на острието

Глокта изкрещя, заизвива тяло, започна да се бори. Успя да стане и за момент остана прав, замаян. Тогава кракът му поддаде и той политна. Стаята се завъртя и Глокта се блъсна в дъските на пода с оглушителен трясък. Едната му ръка остана превита под него, главата му изтропа на дъските.

Вкопчи се в крака на леглото и напрегна сили да се изправи. Подпря се на стената и забута нагоре, хриптеше, останал без дъх. Едва събра смелост да извърне обезумелите си от ужас очи към стола пред леглото. Сноп лунна светлина прорязваше тъмнината и падаше върху измачканите завивки и полираната седалка. Празен.

Глокта огледа останалата част от стаята. Очите му привикваха към мрака и обхождаха всяко тъмно кътче в помещението. Нищо. Празна. Сън.

В този момент, след като лудото препускане на сърцето му отслабна и накъсаното му дишане се успокои, дойде болката. Главата му затуптя, кракът му направо пищеше, ръката му тръпнеше притъпено. Усети вкуса на кръв в устата си. Очите му бяха насълзени и щипеха, а стомахът му се преобръщаше. Глокта изскимтя и подскочи на един крак към леглото. Строполи се върху осветения от луната дюшек. Беше облян в студена пот.

Откъм вратата долетя настойчиво чукане.

— Господине? Добре ли сте? — той чу гласа на Барнам зад нея, последван от ново почукване. Лошо. Заключена е. Винаги е заключена. Не мисля, че ще мога да помръдна. Фрост ще трябва да я разбие отново.

Изненадващо, вратата се отвори и Глокта засенчи очите си с ръка срещу внезапно нахлулата в стаята светлина от лампата в ръцете на прислужника.

— Добре ли сте?

— Паднах — промърмори Глокта. — Ръката ми…

Възрастният прислужник застана до леглото, взе внимателно в ръце пострадалата ръка на Глокта и повдигна ръкава на нощницата му. Глокта изкриви лице от болка. На предмишницата му имаше голямо зачервено петно, което започваше да се подува. Барнам цъкна с език.

— Не мисля, че е счупена — каза той, — но ще доведа доктора, за всеки случай.

— Да, добре. — Глокта отпрати прислужника със здравата си ръка. — Доведи го.

Проследи с поглед прегърбения прислужник, докато забързан излизаше от стаята. Чу скърцането на дъските по тесния коридор и надолу по стълбите. Чу и затръшването на входната врата. После стана тихо.

Погледна към свитъка, който бе взел от професора историк. Стоеше си, стегнато навит на тоалетната масичка в очакване да бъде отнесен на архилектор Сълт. Създателят падна в пламъци. Стовари се върху моста под кулата. Странно, как така нещата от реалността навлизат в сънищата. Проклетият северняк и нощната му посетителка. Жена. Студ. Това ще да е причината за този сън.

Глокта разтри леко пострадалата си ръка и натисна внимателно подутината с пръсти. Нищо. Просто сън. И въпреки това, нещо не спираше да го гложди отвътре. Погледна към вратата. Все още в ключалката, ключът блестеше жълтеникав на светлината от лампата. Отключена, въпреки че съм сигурен, че я заключих. Няма как да не съм. Винаги го правя. Глокта погледна празния стол. Какво каза онзи идиот, чиракът? Магията идва от Другата страна. От долния свят. Адът.

Някак странно, в този момент, след този сън, не му бе така трудно да повярва. Беше сам и отново го обзе страх. Протегна здравата си ръка към стола. Отне му цяла вечност да го достигне. Трепереше и се тресеше, но пръстите му докоснаха дървото. Хладно, но не студено. Не е студен. Няма нищо тук. Бавно отдръпна ръка и я прибра към тялото си. Нищо. Празен.

Сън.

— Какво се е случило с вас?

Навъсен, Глокта прокара език по венците си.

— Паднах от леглото — каза той и небрежно разтри китката си през превръзката. Само допреди секунда го болеше ужасно, но гледката пред очите му изтика болката на заден план. Можеше да е по-зле. Много по-зле. — Грозна картинка. Доста грозна.

— Напълно сте прав. — Наполовина скритото лице на Северард беше изкривено от погнуса. — Насмалко не повърнах, като го видях. Аз!

Облегнат на ствола на едно дърво, Глокта отмести с бастуна си част от папратта и надникна отдолу към усуканата маса от накълцаната плът.

— Сигурни ли сме, че е мъж?

— Може да е жена. Със сигурност е човек. Това там е стъпало.

— А, вярно. Как е било открито тялото?

— Онзи там го е открил. — Северард кимна с глава към един градинар, който седеше недалеч, пребледнял, пред локва засъхващ бълвоч в тревата. — Точно тук, сред дърветата. Изглежда онзи, който е сторил това, е искал да го скрие в храстите. И се е случило неотдавна. Трупът е пресен. Прав си — почти не мирише и са го накацали едва няколко мухи. Съвсем пресен, сигурно е от през нощта. Можеше с дни да не бъде открит, ако някой не беше поръчал да се окастрят тези дървета. Спирали слънцето, или нещо такова. Виждал ли сте подобно нещо?