Джо Абъркромби - Гласът на острието

Финалът. Това означаваше Горст, а Джизал не бе напълно сигурен, че иска точно това.

Варуз обаче изглеждаше напълно убеден.

— Просто иди там и го бий! — изсъска маршалът. Джизал напълни устата си с вода, изжабурка я, после изплю половината в кофата, а останалата преглътна. — Просто излез и го бий!

Просто да го бие. Лесно е да се каже, но този стириянец се оказа костелив орех.

— Можеш да го направиш! — повтори Уест и стисна рамото му. — Успя да стигнеш дотук!

— Смачкай го! Излез и го убий! — Маршал Варуз погледна Джизал в очите. — Ти никаквец ли си, капитан Лутар? Загубих ли си времето с теб? Или си някой? А? Сега е моментът да решиш!

— Господа, моля! — извика реферът. — Време е за решаващия рунд!

Джизал издиша тежко, пое оръжията си от Уест и се изправи. Чу как треньорът на Филио надвикваше тълпата и продължаваше да крещи окуражения на ученика си.

— Смачкай го! — провикна се още веднъж Варуз, преди Джизал да се върне в кръга.

Решаващият рунд. Решаващ в толкова много отношения. Дали Джизал ще отиде на финала, дали ще си извоюва репутация. Беше уморен, много уморен. Беше се дуелирал здраво в продължение на почти половин час, в жегата, а това си казваше думата. Отново започваше да се поти. Усещаше как едрите капки избиват по лицето му.

Отправи се към точката си. Малко кръгче от тебеширен прах в пожълтялата трева. Филио вече беше заел мястото си, чакаше, усмихнат, предусещащ победа. Дребно лайно, такова. Щом Горст можеше да мачка противниците си в кръга, то тогава и Джизал можеше да измете тревата с лицето на този глупак. Стисна дръжките на оръжията и се съсредоточи в дразнещата усмивка срещу себе си. За миг му се прииска остриетата да не бяха затъпени, но в следващия момент осъзна, че наръганият може да е той.

Начало!

Джизал подреждаше картите си, разместваше ги насам-натам в ръката си, без всъщност да гледа символите по тях. Все едно му бе и дали останалите ги виждаха.

— Вдигам с десет — каза Каспа и плъзна по масата няколко монети. Изражението на лицето му сякаш казваше… е, кой го е грижа какво точно казва, мислите на Джизал бяха другаде. Последва дълго мълчание.

— Ти си наред, Джизал — тросна се Яленхорм.

— Така ли? О, ъъъ… — Джизал огледа символите на картите в ръката си и отново не успя да схване смисъла им. — Хм… излизам. — Той хвърли картите си на масата. Беше потиснат днес, много потиснат, за пръв път от незнайно кога. Беше изцяло зает с мисли за Арди: умуваше как да я вкара в леглото си, без никой от двамата да пострада и по-специално, без той да бъде убит от Уест. За съжаление дори не се и доближаваше до намиране на отговор.

Каспа придърпа към себе си монетите с широка усмивка на лице. Не можеше да повярва на тази неочаквана победа.

— Е, днес добре се би, Джизал. Беше на косъм, но успя, а?

— Хм — отвърна Джизал и взе лулата си от масата.

— Кълна се, за момент си помислих, че си му в ръцете, но тогава… — Той щракна с пръсти под носа на Бринт: — Бам! Тръшна го като едното нищо! Тълпата направо полудя! Сериозно, за малко да се напикая от смях!

— Мислиш ли, че можеш да победиш Горст? — попита Яленхорм.

— Хм. — Джизал вдигна рамене и запали лулата. Облегна се в стола си и засмукал мундщука, се загледа в сивото небе.

— Изглеждаш напълно спокоен — каза Бринт.

— Хм.

Тримата лейтенанти се спогледаха разочаровано, че избраната тема не постигна успех. Каспа поде нова.

— Приятели, видяхте ли принцеса Терез?

Бринт и Яленхорм заахкаха и завъздишаха, после тримата се впуснаха в глупашки брътвежи в прослава на споменатата жена.

— Дали я видях? О, и още как!

— Наричат я бижуто на Талинс!

— Слуховете не лъжат по отношение на нея!

— Дочух, че женитбата с принц Ладисла била сигурна.

— Щастливец!

Джизал седеше, облегнат в стола, и изпускаше дим към небето. От малкото, което бе видял от Терез, не бе напълно убеден в достойнствата й. Наистина, отдалеч бе красива, но при мисълта за лицето й си представи усещането за допир на стъкло: хладно, твърдо и крехко. Нищо общо с това на Арди…

— И все пак — продължаваше да дърдори Яленхорм — да ти призная, Каспа, сърцето ми принадлежи на братовчедка ти Арис. Сто пъти бих предпочел наше момиче, от Съюза.

— Искаш да кажеш, би предпочел парите й — промърмори Джизал, без да откъсва очи от небето.

— Не! — възмути се едрият лейтенант. — Тя е истинска дама! Мила, въздържана, от добро потекло. Ех! — Джизал се усмихна. Ако Терез беше студено стъкло, Арис бе умряла риба. Да я целуваш, би било като да допреш устни до стар, влажен парцал: провиснал и еднакъв отвсякъде. Тя не можеше да целува като Арди. Никой не можеше…