Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Ще се изненадате. Бяхме доста близки с него, преди много време.

— В такъв случай — каза подигравателно жената, — ще предам поздравите ти на господаря си, докато му съобщавам за смъртта ти. — Феро извъртя китката си и усети как скритият в ръкава нож падна в ръката й.

— О, Калул ще се зарадва на подобна новина, но засега няма да я получи. Двамата сами сте си навлекли проклятието. Нарушили сте Втория закон. Яли сте човешка плът и сега е време да си получите заслуженото.

— Стар глупак! — изгледа го презрително жената. — Твоите закони не важат за нас!

Юлвей бавно поклати глава.

— Думата на Еуз управлява всичко. Няма изключения. Двамата няма да си тръгнете живи оттук. — Въздухът около него затрептя и се заизвива, обгърна го в мараня. Жената изхърка и внезапно се строполи на земята. Не просто падна, а сякаш се стопи и омекна. Черната коприна на дрехите й се развя около сриващото й се тяло.

— Сестро! — Мъжът пусна Феро и се хвърли към Юлвей с протегнати напред ръце. Успя да направи само крачка, преди да нададе внезапен, пронизителен писък и да падне на колене. Сграбчи с ръце главата си. Феро насили омалелите си крака, хвана косата му със счупената си ръка и заби ножа в гърлото му. От раната излетя облак прах. Цял прашен фонтан. От устата на мъжа изпълзяха пламъци и овъглиха устните му. Феро усети горещината им по пръстите си. Тя се свлече върху него и го събори, той започна да се дави и хъхри на земята. Ножът й се заби в корема му, застърга в ребрата и се счупи. И от тази рана плъзнаха огнени езици. Огън и прах. Като обезумяла, Феро продължи да забива счупения нож в тялото на мъжа, дълго след като то бе престанало да мърда.

Почувства на рамото си нечия ръка.

— Мъртъв е, Феро — каза Юлвей. — И двамата са мъртви.

Тя видя, че той казва истината. Мъжът лежеше по гръб с очи към небето. Лицето му бе овъглено около носа и устата, а от множеството рани по тялото му излизаше прах.

— Убих го — каза Феро. Гласът й бе пресипнал и треперещ.

— Не, Феро. Аз го убих. И двамата бяха ядачи. Млади и глупави, но извади късмет, че искаха да те отведат жива.

— Извадих късмет — смотолеви Феро и кръвта от устата й покапа по трупа на ядача. Тя хвърли счупения нож и пропълзя на колене. Забеляза до себе си тялото на жената, ако въобще можеше да се нарече тяло. Представляваше безформена, нагъната маса от плът. Феро видя дълга коса, око, устни.

— Какво направи? — изхриптя тя през разкървавените си устни.

— Превърнах костите й във вода. Него изгорих отвътре навън. Вода за един, огън за друг. Няма значение, щом върши работа за техния вид. — Феро се изтърколи по гръб на тревата и погледна към небето. Вдигна ръка и я разтърси. Един от пръстите й се клатеше свободно напред-назад.

Лицето на Юлвей изникна отгоре.

— Боли ли? — попита той.

— Не — прошепна тя и остави ръката си да падне в тревата. — Никога не боли. — Тя примигна въпросително към Юлвей. — Защо никога не боли?

Възрастният мъж сбърчи чело.

— Няма да се откажат, ще продължат да те търсят, Феро. Сега разбираш ли защо трябва да дойдеш с мен?

Тя кимна бавно. Костваше й невероятни усилия.

— Разбирам — прошепна, — разбирам…

Светът отново потъна в мрак.

— Ах! — извика Джизал, когато върхът на острието на Филио се вряза силно в рамото му. Залитна, примижа от болка и изруга. Стириянецът му се усмихна и размаха оръжията си.

— Туше за господин Филио! — извика реферът. — С това резултатът става две на две!

Откъслечни овации и ръкопляскания изпроводиха Филио, който се върна с наперена походка и досадна усмивка в заграждението си.

— Хитро копеле — изсъска под носа си Джизал и отиде в своето. Трябваше да предугади този скок. Не внимаваше достатъчно и го знаеше.

— Две на две? — изсъска Варуз, докато задъханият Джизал сядаше на стола. — Две на две ли? Срещу този никаквец? Та той дори не е от Съюза?

Джизал прояви благоразумието да не уточнява, че в днешно време Уестпорт бе част от Съюза. Добре разбираше какво има предвид Варуз, както и всеки един от зрителите на арената. За тях човекът беше чужденец с никакви шансове за победа. Джизал грабна кърпата от протегнатата ръка на Уест и избърса потното си лице. Пет рунда бяха доста, но Филио не даваше признаци на умора. Погледна към него и го видя да подскача на пръсти и да кима с глава, попивайки шумния поток от инструкции на треньора си.

— Можеш да го биеш — прошепна Уест, докато му подаваше бутилката с вода. — Можеш да го биеш и после си на финала.