Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Но къде е? — Гласът на жената дойде по-близо от преди. — Дали ни чува?

— Сигурно! — изсмя се мъжът. — Там ли си, Малджин? — Феро метна през рамо колчана със стрелите и взе лъка в ръка. — Чакаме те… — напевно подвикна мъжът. Беше още по-близо, сигурно точно пред дърветата. — Излез, Малджин, излез и ни поздрави…

Феро се хвърли напред и като кършеше храсти по пътя си, побягна с всичка сила през откритата равнина.

— Ето я! — извика жената. — Вижте, бяга!

— Дръжте я! — извика мъжът.

Равнината се простираше пред Феро, покрита с ниска трева и нищо друго. Нямаше къде да се скрие. Обърна се рязко и постави стрела в лъка. Към нея препускаха четирима конници, войници от Гуркул. Слънцето блестеше във високите им шлемове и свирепите върхове на копията им. Зад тях имаше още двама на коне: мъж и жена.

— Стой, в името на императора! — извика един от войниците.

— Майната му на твоя император! — Стрелата на Феро улучи първия войник във врата, той се килна назад на седлото и от гърлото му се разнесе гъргорене. Ръката му изпусна копието.

— Добър изстрел! — подвикна жената. Вторият войник получи стрела в гърдите. Бронята му успя да я забави, но въпреки това тя се заби достатъчно дълбоко, за да го убие. Той извика, изпусна сабята си в тревата и сграбчи стрелата, преди да залитне назад в седлото.

Третият дори не успя да издаде звук. Стрелата го улучи право в устата, докато беше само на десет крачки от Феро. Върхът премина през целия череп и събори шлема му. През това време четвъртият я връхлиташе с пълна сила. Тя захвърли лъка в тревата и се претърколи настрани, за да избегне копието му. Скочи отново на крака и измъкна сабята от колана си. Изплю се в тревата.

— Жива! — извика жената и подкара бавно коня си напред. — Трябва ни жива!

Войникът обърна пръхтящия си кон и предпазливо приближи Феро. Беше едър, с тъмна и гъста набола брада.

— Надявам се, че си се помирила с господ, момиче — каза той.

— Майната му на твоя господ! — Феро скочи встрани и започна да се движи бързо, приклекнала ниско до земята. Войникът посегна напред с копието, в опит да я задържи на разстояние. Копитата на коня му блъскаха в пръстта и хвърляха прах в очите й.

— Намушкай я! — Феро чу жената зад себе си.

— Да, намушкай я! — извика и брат й през смях — Но леко! Трябва ни жива!

Войникът изръмжа и пришпори коня си напред. Феро се сниши и скочи право към връхлитащите копита, докато се гмуркаше под копието, върхът му раздра рамото й. Тя замахна с всичка сила и извитото острие на сабята й попадна в цепката между отделните парчета броня, по крака на войника. Замахът й бе достатъчно силен, за да отсече крака точно под коляното, а също и да отвори широка рана в тялото на коня. Мъж и животно изреваха едновременно и заедно се строполиха на земята. Тъмната им кръв заклокочи и попи в прахта.

— Докопа го! — В гласа на жената имаше известна доза разочарование.

— Ставай, човече! — изсмя се брат й. — Ставай и нападай! Още имаш шанс!

Войникът се търкаляше на земята. Сабята на Феро се заби в лицето му и мигновено сложи край на писъците му. Недалеч вторият войник продължаваше да седи на коня. Стиснал окървавената стрела в гърдите си, береше душа с изкривено от болка лице. Конят му наведе глава и започна кротко да пасе.

— Толкова от тях — каза жената.

— Знам — въздъхна дълбоко брат й. — Трябва ли да вършим всичко сами?

Феро погледна към тях и затъкна отново в колана си окървавената сабя. Двамата седяха спокойно на седлата си, а слънцето печеше ярко зад гърбовете им. На красивите им лица грееха жестоки усмивки. Братът и сестрата бяха богато облечени, копринените им дрехи се развяваха леко от вятъра. Носеха много бижута, но никакви оръжия.

— Бъди внимателен, братко — каза жената, докато оглеждаше ноктите на ръката си. — Тази добре се бие.

— Същински дявол! Но не се безпокой, сестро. Не може да се мери с мен. — Той скочи от седлото. — Добре, Малджин, готова ли си да…

Стрелата се заби дълбоко в гърдите му, с нисък, плътен звук.

— … започваме? — Стрелата затрептя, върхът й блесна откъм гърба му, сух и чист. Той тръгна към Феро. Втората стрела се заби в рамото му, но това дори не го забави. Точно обратното, сега той тичаше към нея с големи крачки. Феро хвърли лъка и ръката й посегна към дръжката на сабята. Твърде късно. Протегнатата ръка на мъжа я удари с невероятна сила в гърдите и я запрати по гръб на земята.

— Чудесна работа, братко! — Жената плесна радостно с ръце. — Браво!