Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Никога?

— Никога. Моите умения се простират в други области.

— Аз бих си помислил, че пътуванията ти те вкарват в куп опасни ситуации.

— Така е — съгласи се жизнерадостно Лонгфут, — но точно тогава ми е най от полза невероятният ми талант да се крия.

Нощ е. Студено. Соленият вятър брулеше пронизващо билото на хълма, а дрехите на Феро бяха тънки и окъсани. Тя обгърна тялото си с ръце и сгушила глава в раменете си, се загледа навъсено надолу към морето. В далечината Дагоска беше облак от ситни като връхчетата на игли светлинки, сбити около стръмната скала между извивката на залива и блестящата повърхност на океана. Очите й различиха черните очертания на защитните стени и кули на фона на тъмното небе. Видя и тънката ивица земя, която свързваше полуостровния град със сушата. По цялата й дължина се виждаха множество светлинки. Лагерни огньове покрай пътя. Много огньове.

— Дагоска — промърмори Юлвей, застанал на скалата до нея. — Малко парченце от Съюза, забито като трън в земите на Гуркул. Трън в гордостта на императора.

— Ха — изсумтя Феро и се сгуши още по-силно.

— Градът се наблюдава. Много войници. Повече от всякога досега. Може да се окаже трудно да ги заблудя всичките.

— Може би е по-добре да се върнем — каза тихо Феро с надежда в гласа.

Юлвей се направи, че не я е чул.

— И те са там. Повече от един.

— Ядачи?

— Трябва да отида по-близо. Да потърся начин за минаване. Ти ме чакай тук. — Той спря и зачака отговора й. — Ще чакаш, нали?

— Добре! — тросна му се тя. — Добре, ще чакам!

Юлвей слезе от скалата и тръгна надолу по хълма, беше почти невидим в непрогледния мрак. Когато тихото подрънкване на гривните му заглъхна, тя обърна гръб на града и заслиза надолу, на юг, обратно в Гуркул.

Сега Феро можеше да тича. Бърза като вятъра и в продължение на часове. Беше прекарала дълго време в бягане. Когато стигна в основата на хълма, тя побягна. Краката й летяха над равната земя, дъхът и хриптеше учестено. Чу пред себе си вода, спусна се по стръмния бряг и нагази в плитчините на бавна река. Продължи по нея, нагазила до колене в студената вода.

Нека сега ме проследи дъртото копеле, помисли си тя.

След известно време събра оръжията си на куп и като го придържаше с ръка над главата си, преплува реката срещу течението. Излезе на другия бряг, избърса водата от лицето си и продължи да тича покрай реката.

Времето течеше бавно, но накрая небето започна да просветлява. Настъпваше утро. Реката шумолеше край нея, сандалите й удряха ритмично покритата с къса трева земя. Остави реката зад себе си и се насочи през равния терен, който вече променяше цвета си от черно към сиво. Забеляза пред себе си петно от ниски дървета, обрасли с храсталак.

Влетя между дърветата и се свлече в храстите, дишаше дрезгаво, на пресекулки. Потрепери. Сърцето й блъскаше лудо в гръдния й кош. Сред дърветата беше тихо. Добре. Феро бръкна в дрехите си и извади малко хляб и парче месо. Бяха подгизнали от плуването, но ставаха за ядене. Усмихна се. През последните няколко дни беше заделяла половината от храната, която й даваше Юлвей.

— Глупаво, дърто копеле — изхили се тя между две препълвания на устата си с храна. — Мисли си, че може да се мери с Феро Малджин, а?

Страшно ожадня, но засега нищо не можеше да се направи по въпроса. По-късно щеше да потърси вода. Беше изморена, много изморена. Дори Феро Малджин се уморяваше. Ще си почине за момент, само за малко. Ще възвърне силата в краката си, а после на път, на път към… потрепери от раздразнение. После ще мисли за това. Накъдето я отведе отмъщението. Да.

Пропълзя в храстите и облегна гръб на едно дърво. Очите й се затвориха от само себе си. Ще си почине малко. Отмъщението, после.

— Глупаво, дърто копеле — промърмори тя.

Главата й клюмна.

— Братко!

Феро подскочи в съня си и главата й се блъсна в дънера на дървото. Беше светло, прекалено светло. Поредният ясен, горещ ден. Колко време беше спала?

— Братко! — каза нечий женски глас недалеч. — Къде си?

— Тук съм! — Феро замръзна на място. Всеки мускул в тялото й се напрегна. Плътният, силен мъжки глас дойде съвсем отблизо. Чу бавния тропот от копита на няколко приближаващи коне. Близо са.

— Какво правиш, братко?

— Тя е тук! — извика мъжът. — Надушвам я! — Феро пипнешком взе оръжията си. Сложи сабята и ножа в колана си, а другият нож скри в единствения си скъсан ръкав. — Почти долавям вкуса й, сестро! Съвсем близо е!