Джо Абъркромби - Гласът на острието

До момента, в който под вратата му не се плъзна следващата бележка.

Джизал изпъшка и стовари длан върху главата си. Защо се чувства така? Защо я… Дори не можа да се насили да извика в мислите си точната дума… харесва толкова много? Изведнъж му просветна.

Защото тя не го харесва.

Всичките тези ехидни усмивки. Погледите с крайчеца на окото, които от време на време забелязваше. Шегите й, които засягаха прекалено близо до болното място. Да не говорим за изблиците на неприкрита неприязън. Може би преследваше парите му. Естествено, привличаше я положението му в обществото. Безспорно, тя го харесваше физически, но като цяло го презираше.

Тази идея го осени едва сега. До момента винаги бе смятал, че всички го харесват, никога не бе имал причина да мисли за себе си като за нещо друго, освен достоен за уважение и адмирации мъж. Но Арди не го харесваше, сега вече напълно осъзнаваше това и то го накара да се замисли. Като оставим настрана изящната брадичка, разбира се, парите и дрехите му, има ли какво друго да хареса в него?

Напълно заслужаваше презрението й, че дори и повече.

— Странна работа — промърмори той и се свлече безпомощно с гръб към стената. — Странна работа.

Прииска му се да я накара да промени мнението си за него.

— Как си, Санд?

Полковник Глокта отвори очи. В стаята беше тъмно. Проклятие, ще закъснее!

— Проклятие! — извика той, отметна енергично завивката и скочи от леглото. — Закъснявам! — Грабна униформените си панталони, обу ги и започна да закопчава колана си.

— Не се безпокой за това, Санд! — Гласът на майка му бе едновременно успокояващ и нетърпелив. — Къде е Семето?

Глокта сбърчи чело, докато напъхваше ризата в панталоните си.

— Нямам време за глупости, майко! Защо винаги мислиш, че знаеш какво е най-добре за мен? — Огледа се за оръжието си. — Във война сме!

— Така е. — Глокта изненадано вдигна поглед. Гласът бе на архилектор Сълт. — В две войни. Едната се води със стомана и огън, но под нея има друга — стара война, тече от години. — Глокта се намръщи. Как може да обърка майка си с този празнодумец? И не на последно място, какво търси той в стаята му? Седи си на стола пред леглото му и дърдори за някакви стари войни?

— Какво търсиш ти в стаята ми? — изръмжа Глокта. — И какво си направил със сабята ми?

— Къде е Семето? — Отново женски глас, но не този на майка му. Нечий друг. Непознат глас. Той примижа в мрака, напрягайки очи да види кой седи в стола. Успя само да различи нечии неясни очертания, но сянката бе твърде дълбока, за да види повече.

— Коя си ти? — попита строго Глокта.

— Коя бях аз? Или какво съм аз? — Фигурата се размърда и стана плавно от стола. — Аз бях една търпелива жена, но вече дори не съм жена. Дългите години изчерпаха докрай търпението ми.

— Какво искаш? — Гласът на Глокта потрепери и прозвуча пискливо и несигурно. Той отстъпи назад.

Фигурата пристъпи напред и попадна в снопа лунна светлина, който се процеждаше през прозореца. Беше жена, слаба и грациозна, но лицето й продължаваше да бъде засенчено. Глокта бе обзет от внезапен порив на страх. Залитна назад към стената и протегна ръце да се предпази от жената.

— Искам Семето. — Една бледа ръка се протегна и приближи неговите. Докосването й беше нежно, но студено. Студено като камък. Глокта се разтрепери, не можеше да си поеме въздух. Стисна очи. — Нуждая се от него. Не можеш да си представиш колко силна е нуждата ми. Къде е то? — Пръстите придърпаха дрехите му, затършуваха пъргаво и бързо, опипваха, търсеха, мушкаха се в джобовете, под ризата, докосваха кожата му. Студени. Хладни като стъкло.

— Семето? — изхлипа Глокта, скован от ужас.

— Знаеш за какво говоря, недъгав човеко. Къде е?

— Създателят падна… — прошепна той. Дори не разбра откъде изникнаха думите му.

— Знам това.

— … в пламъци, в пламъци…

— Бях там. — Лицето бе достатъчно близо, за да усети по кожата си дъха му. Хладен. Студен като слана.

— … той падна на моста пред кулата…

— Да, помня.

— … те търсиха Семето…

— Да… — нашепваше подканящо гласът в ухото му. — Къде е то? — Нещо докосна лицето му, бузата, клепача на едното око, беше меко и лигаво. Език. Студен. Студен като лед. Побиха го тръпки.

— Не знам! Не можаха да го открият!

— Не можаха? — Около шията му се обвиха пръсти. Стиснаха, смачкаха гръкляна му и изстискаха въздуха навън. Студени. Студени като желязо и точно толкова твърди. — Мислиш си, че познаваш болката, така ли, недъгав човеко? Нищо още не си видял! — Гласът изстърга в ухото му и го обгърна с леден дъх. Железните пръсти продължаваха да стискат гърлото му. — Но аз мога да ти покажа! Мога да ти покажа!