Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Безспорно и двете са красавици — намеси се в плямпането Бринт, — изящни дами, за които да мечтаеш, в случай че си решил да си останеш само с мечти. — Той се надвеси заговорнически напред, усмихна се лукаво на всеки един от присъстващите, сякаш имаше да казва нещо тайно и вълнуващо. Другите двама придърпаха напред столове, но Джизал не помръдна. Беше му все едно коя курва е подлъгал в леглото си дребният идиот.

— Виждали ли сте сестрата на Уест? — попита тихо Бринт. Цялото тяло на Джизал се напрегна. — Естествено, тя не може да се мери с такива красавици, но е доста хубавка, по един простоват начин и… ми се струва, че е доста лесна. — Бринт облиза устни и сръчка с лакът Яленхорм. Едрият войник се усмихна виновно като ученик, на когото са разказали някоя мръсна история. — О, да, изглежда е от дашните.

Каспа се изкикоти. Джизал забеляза, че ръката му леко трепери, докато оставяше лулата на масата. Другата стискаше подлакътника на стола с такава сила, че кокалчетата му бяха побелели.

— Сериозно ви казвам — продължи Бринт, — ако не бях сигурен, че майорът би ме пронизал с шпагата си, щях да съм доста изкушен да изпробвам своята върху сестра му.

Яленхорм избухна в смях. Джизал усети, че едното му око започва да потрепва, когато Бринт обърна към него самодоволната си усмивка.

— Какво ще кажеш, а, Джизал? Виждал си я, нали?

— Какво ще кажа ли? — На Джизал му се стори, че гласът му дойде някъде от много далеч. Погледна ухилените физиономии на тримата лейтенанти. — Ще кажа да внимаваш какви ги плещиш, гнусно копеле такова.

Беше станал прав и зъбите му изскърцаха толкова силно, че за момент помисли, че ще се счупят. Трите усмивки увехнаха. Усети на ръката си дланта на Каспа.

— Стига де, той просто искаше да каже…

Джизал отскубна ръката си, сграбчи масата за ръба и я обърна във въздуха. Монети, карти, бутилки и чаши полетяха нагоре и се пръснаха по тревата. В другата си ръка държеше сабята си, за щастие прибрана в ножницата. Наведе се към Бринт, достатъчно близо, за да го опръска със слюнка.

— Сега ти ме чуй, дребно копеле! — изръмжа той. — Чуя ли още веднъж нещо подобно, каквото и да е, няма да има нужда да се притесняваш за Уест! — Джизал притисна силно дръжката на оръжието си в гърдите на Бринт. — Аз лично ще те заколя като свиня!

Тримата мъже го погледнаха втрещено, със зяпнала уста. Не по-малко изненадан от този внезапен изблик на нерви бе и самият Джизал.

— Ама… — понечи да каже Яленхорм.

— Какво? — изкрещя Джизал, сграбчи в юмрук яката на униформата на лейтенанта и почти го издърпа от стола му. — Имаш да казваш нещо ли?

— Не — изписка бабанката и вдигна умолително длани, — нищо.

Джизал го пусна и онзи падна обратно на стола. Яростта му започна бързо да се изпарява. Почти бе готов да се извини, но тогава пред очите му изникна пребледнялото лице на Бринт и в мислите му пак нахлуха думите: „Изглежда е от дашните.“

— Аз! Лично! Като свиня! — изръмжа отново Джизал, обърна се и си тръгна. На половината път до колонадата на изхода осъзна, че е забравил куртката си, но не можеше и да си помисли да се връща за нея. Навлезе в мрака на тунела, но след няколко крачки спря и се облегна на стената. Дишаше тежко и трепереше, сякаш току-що е пробягал десет мили. Сега разбра какво означава да си изпуснеш нервите. Допреди дори не предполагаше, че има такъв избухлив нрав, но вече не се съмняваше в това.

— Какво беше това, мамка му? — ехото от гласа на Бринт достигна тунела. Джизал го чу едва през шума от ударите на собственото си сърце. За да чуе гласовете им, трябваше да затаи дъх.

— Проклет да съм, ако знам. — Яленхорм звучеше още по-изненадан. Последва шумът от вдигането на масата. — Не съм предполагал, че има такъв избухлив нрав.

— Мисля, че много му се насъбра — каза неуверено Каспа. — Турнира и всичко останало.

— Това не е извинение! — прекъсна го Бринт.

— Освен това, двамата с Уест са близки, нали? Нали се дуелират заедно и така нататък, сигурно се познава със сестрата… знам ли?

— Има и друго обяснение. — Гласът на Бринт се напрегна, сякаш разказваше някаква история и бе стигнал до драматичния финал. — Може би той е влюбен в нея!

Тримата избухнаха в смях. Ама че шега. Капитан Джизал дан Лутар влюбен в момиче без никакво потекло. Направо смехотворно! Ама че абсурдна идея! Каква шега само!

— Мамка му. — Джизал стисна главата си с ръце. Не му беше до смях. Как успя тя да му причини това? Как? Какво толкова намира в нея? Естествено, харесваше му да я гледа, беше умна и духовита и прочее, но това пак не обяснява нещата. — Не мога да я виждам повече — прошепна той. — Няма да я виждам повече! — Джизал плесна с ръка по стената. Решението му бе окончателно. Както винаги.