Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Забележително разнообразие при подбора ви от хора — каза Глокта.

— О, да — засмя се Гойл. — Подбирам ги отвсякъде, където са ме водили пътуванията ми, нали така, приятели?

Жената повдигна рамене и продължи да обикаля бурканите. Тъмнокожият практик кимна с глава, а севернякът дори не помръдна.

— Където са ме водили пътуванията ми! — изсмя се отново Гойл, все едно всички останали в стаята споделяха веселото му настроение. — Имам и други! Ех, какви времена само! — Той изтри една радостна сълза и пристъпи към масата в средата на лабораторията. Изглежда всичко го развеселяваше, дори обектът на анализ на професора медик. — А, какво е това тук? Тяло, ако не ме лъжат очите! — Погледът на Гойл светна. — Тяло? Смърт на територията на града? Като областен началник от Инквизицията, това май е от моята сфера, а?

— Разбира се. — Глокта почтително сведе глава. — Нямах представа, че сте пристигнал, началник Гойл. Също така, предвид необичайните обстоятелства около този…

— Необичайни ли? Не виждам нищо необичайно!

Каква игра играе този нахилен глупак?

— Със сигурност бихте се съгласили — продължи Глокта, — че става дума за… изключително сериозна проява на насилие.

Гойл превзето повдигна рамене.

— Кучета — каза той.

— Кучета? — не се сдържа Глокта. — Говорите за побеснели домашни животни или за диви кучета, които са се прехвърлили през градските стени?

— Което си изберете, инквизиторе — заяви с усмивка началникът. — Както ви устройва повече.

— Боя се, че не е възможно да са кучета — поде със самодоволен тон професорът медик. — Аз тъкмо обяснявах на инквизитор Глокта… ето, виждате ли тези следи тук, а също и тук по кожата? Това безсъмнено са следи от човешка захапка… — Думите на професора бавно заглъхнаха, когато жената се отдалечи от бурканите и се приближи с небрежна походка. Надвеси се над него, докато маската й не се оказа само на инч-два от гърбавия му нос.

— Кучета — прошепна тя и излая в лицето му.

Медикът подскочи от изненада.

— Е, предполагам, че е възможно да бъркам… разбира се… — Той отстъпи назад и се блъсна в гърдите на огромния северняк, който се бе придвижил с изненадваща скорост зад гърба му. Канделау бавно се обърна и погледна нагоре с изпълнени с ужас очи.

— Кучета — повтори гигантът.

— Кучета, кучета, кучета — заповтаря монотонно южнякът със силен акцент.

— Ама разбира се — изписка Канделау, — разбира се, че са кучета, колко съм глупав!

— Кучета! — викна въодушевено Гойл и разпери ръце. — Загадката е разгадана! — За най-голямо учудване на Глокта, двамата мъже практици започнаха да ръкопляскат. Не очаквах, че началник Калайн някога ще ми липсва, а ето че ме обзема носталгия. Гойл бавно се извърна и се поклони дълбоко. — Първи ден тук и вече нямам търпение да се захвана с работа! Можете да погребете това. — Той посочи останките и се усмихна широко на ужасения професор. — Ще е най-добре да го заровим, нали? Обратно при пръстта, както казват в твоята страна! — обърна се той към северняка.

Едрият практик с нищо не показа, че се говори на него. Кантикът просто си стоеше и въртеше голямата златна халка в ухото си. Жената надникна в кървавата пихтия на масата и подуши шумно през маската си. Професорът медик бе отстъпил към бурканите си и се потеше обилно.

Стига представления. Имам работа за вършене.

— Е — каза сковано Глокта и закуца към вратата, — мистерията е разбулена. Нямате повече нужда от мен тук.

Началник Гойл се обърна към него и веселото му настроение изведнъж се изпари.

— Не! — злобно изсъска той и свирепите му малки очички изскочиха силно напред. — Нямаме… нужда от вас… повече!

Логън седеше прегърбен на пейката и се потеше под жаркото слънце.

Смешното му облекло не помагаше по никакъв начин срещу жегата, нито пък имаше някаква друга полза от него. Кожената туника със сигурност не бе предвидена за седене, при всяко движение твърдата материя се забиваше болезнено в слабините му.

— Проклет парцал — изръмжа Логън и придърпа сигурно за двайсети път черната кожа. Кай също, изглежда, не се чувстваше много удобно в магьосническите си одежди — блестящите златни и сребърни символи допълнително подчертаваха болнавия му вид, правеха го по-блед, а очите му — по-изцъклени и насълзени. Цялата сутрин почти не бе обелил дума. От тримата единствено Баяз се забавляваше. Усмихваше се приветливо на тълпата по пейките около себе си, с лъснало под слънцето, загоряло теме.