Джо Абъркромби - Гласът на острието

Изтощен от жалките си опити да докопа пергамента и останал без дъх, професорът историк се свлече в стола.

— Никой вече не го е грижа за миналото — прошепна той. — Не разбират, че без минало няма бъдеще.

Колко дълбокомислено. Глокта мушна свитъка в джоба си и се обърна да си върви.

— Кой ще се погрижи за миналото, когато аз вече няма да съм между живите?

— Не ме е грижа — отвърна Глокта на път към стълбите, — стига да не съм аз.

Шумът на арената будеше Логън всяка сутрин в продължение на седмица. По-силен от този на битка, започваше рано сутрин и го откъсваше от съня. Когато го чу за пръв път, Логън реши, че наблизо наистина се води битка, но сега знаеше, че това е просто глупавата им игра. Затварянето на прозореца донякъде облекчаваше положението, но скоро жегата ставаше непоносима, което значеше малко сън или никакъв, и затова той оставяше прозореца отворен.

Логън разтърка очи, изруга и се измъкна от леглото. Началото на поредния горещ ден в града на белите кули. На път, сред дивата природа, беше нащрек още с отваряне на очи сутрин, но тук всичко беше различно. Скуката и жегата го правеха бавен и ленив. Пристъпи тежко прага на спалнята си и влезе във всекидневната. Прозя се широко и почеса брадата си. Спря на място.

В стаята имаше непознат. Стоеше пред прозореца, облян в слънчева светлина, със скръстени на гърба ръце. Беше дребен, слабичък човек с подстригана до кожа коса, под която се виждаше неравният му череп. Носеше странни, доста износени дрехи — избеляло парче плат, навито свободно около тялото му.

Преди Логън да успее да каже каквото и да било, човекът се обърна и чевръсто се завтече към него.

— Кой сте вие? — попита непознатият. Усмихнатото му лице беше почерняло от слънцето и загрубяло от живота на открито като сбръчканата кожа на стар чифт ботуши. Това правеше отгатването на годините му невъзможно. Можеше да е на всяка възраст — от двайсет и пет до петдесет.

— Деветопръстия — промърмори Логън и предпазливо се дръпна към стената.

— Деветопръстия, значи. — Дребният мъж се хвърли напред, сграбчи ръката на Логън в две ръце и я разтърси отривисто. — За мен е чест и истинско удоволствие — той затвори очи и сведе почтително глава — да се запозная с вас!

— Чувал ли си за мен?

— О, не, но всяко божие творение заслужава почит и уважение. — Той отново наведе глава. — Аз съм брат Лонгфут от знаменития Орден на навигаторите. Малко са земите под слънцето, по които краката ми не са стъпвали. — Лонгфут посочи към силно износените си ботуши, после разпери ръце. — От планините на Тонд, до пустините на Шамир, от равнините на Старата империя, до тюркоазените води на Хилядата острова, целият свят е мой дом! Наистина!

Говореше добре северняшкия език, може би по-добре и от Логън.

— И Севера също?

— Едно кратко посещение на младини. Намирам климата там за прекалено суров.

— Но говориш добре езика.

— Малко са езиците, които аз, брат Лонгфут, не говоря. Лекотата, с която ги научавам, е само един от многото ми забележителни таланти. — Лицето на мъжа грейна. — Господ ме е благословил.

Логън се замисли дали това не е някоя добре скалъпена шега.

— Какво те води насам? — попита той.

— Бях повикан! — Очите на дребния мъж светнаха.

— Повикан ли?

— Точно така! От Баяз, Първия магус! Бях повикан и се отзовах! Така правя аз! Много щедро дарение постъпи в касата на моя орден в замяна на невероятния ми талант, но аз и без това щях да дойда. Наистина. И без това щях да дойда!

— Така ли?

— Абсолютно! — Брат Лонгфут закрачи из стаята с невероятна скорост и започна да потрива ръце. — Тази задача е истинско предизвикателство към честта на нашия орден, а също и изкушение към добре известната ни алчност! И честта са падна на мен! Аз, измежду всички навигатори от Кръга на света, бях избран за тази задача! Аз, брат Лонгфут! Аз и никой друг! Друг на мое място и с моята репутация би ли отказал подобна чест?

Той спря пред Логън и се вторачи в него, сякаш очакваше отговор.

— Ъ…

— Не и аз! — извика Лонгфут и подхвана нова обиколка на стаята. — Не можах да устоя! И как бих могъл? Не би било в мой стил! Да пътувам до самия край на света? О, каква история ще излезе от това пътуване! Какво вдъхновение за другите! Какво…

— Краят на света?

— Знам! — Странникът потупа Логън по рамото. — И двамата сме ужасно развълнувани, нали?

— А, това трябва да е нашият навигатор. — Баяз стоеше на прага на спалнята си.