Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Да кажем, че някой разполага с голямо количество от този прах, ще може ли с него да пробие дупка в стена?

— Възможно е… ако успее да се сдобие с достатъчното количество, кой знае какво може да стане? Доколкото ми е известно, досега никой не е опитвал.

— Имам предвид каменна стена, дебела около четири фута.

Професорът се замисли.

— Възможно е, но ще са нужни цели бъчви от сместа! Цели бъчви! Няма толкова много в целия Съюз, а дори ако може да се намери такова количество, цената би била колосална! Разбирате ли, инквизиторе, съставките се набавят от далечния Юг, от Канта, а дори там са рядкост. Ще се радвам да проуча възможностите, разбира се, но ще се нуждая от значително финансиране…

— Благодаря ви за отделеното време — каза Глокта и тръгна към вратата през вече разнасящия се дим.

— Наскоро постигнах сериозен напредък с киселини! — провикна се професорът с треперещ глас. — Трябва да ги видите! — Той пое мъчително въздух. — Кажете на архилектора… сериозен напредък. — Задави се в нов пристъп на кашлица и Глокта затвори вратата след себе си.

Загуба на време. Нашият Баяз не би могъл да вкара незабелязано в стаята няколко бъчви от този прах. А дори и да го е направил, представям си колко дим и миризма щяха да се надигнат. Загубих си времето.

В коридора отвън се спотайваше Силбър.

— Можем ли да ви покажем нещо друго, инквизитор? — попита той.

Глокта се замисли за момент.

— Някой тук разбира ли от магия?

Ректорът стисна здраво зъби.

— Шегувате се, предполагам…

— Не, говоря точно за магия.

Силбър присви очи.

— Разбирате, че това е научно заведение, надявам се. Практикуването на така наречена магия би било крайно… неуместно.

Глокта го изгледа намръщен. Не искам от теб да размахваш вълшебна пръчица, глупако.

— От историческа гледна точка — рязко каза той. — Магуси и прочие. Баяз!

— А, от историческа гледна точка, разбирам. — Напрегнатите черти на Силбър се отпуснаха леко. — В нашата библиотека се съхраняват множество старинни текстове, някои от които датират от времето, когато на магията се е гледало като на нещо… не така необикновено.

— Има ли кой да ми помогне с тях?

— Боя се, че нашият професор историк е твърде възрастен — каза ректорът и извинително повдигна вежди.

— Искам да поговоря с него, не да се дуелираме.

— Разбира се, инквизиторе, оттук моля.

Глокта хвана дръжката на една антична врата, обкована с черни нитове, и понечи да я отвори, когато усети ръката на Силбър върху своята.

— Не! — отсечено каза той и поведе Глокта по един страничен коридор. — Книгохранилището е тук долу.

Професорът историк изглеждаше съвсем като част от древната история на сградата. Лицето му бе сбръчкана маска от провиснала, прозрачна кожа. Главата му бе покрита с редки, снежнобели косми. От тях бе останало сигурно по-малко от четвърт от първоначалното им количество, но пък бяха доста по-дълги от очакваното. Въпреки това веждите му бяха тънки, но невероятно дълги и щръкнали встрани като котешки мустаци. Беззъбата му уста зееше немощно, а кожата на ръцете му беше провиснала като няколко номера по-големи сбръчкани и протрити от времето ръкавици. Само в очите му имаше някакъв живот и те се извърнаха към ректора и Глокта.

— О, имаме посетители — каза старецът, очевидно обръщайки се към едра, черна врана, която стоеше на бюрото му.

— Това е инквизитор Глокта — извика ректорът, надвесен към ухото му.

— Глокта?

— Идва от името на архилектора.

— Нима? — Старецът примижа.

— Почти глух е — промърмори ректорът, — но никой не познава тези книги като него. — Замисли се и погледна към безкрайните рафтове, чиито редици се губеха в мрака. — Всъщност, никой друг не познава тези книги.

— Благодаря — каза Глокта и ректорът се отдалечи към стълбите.

Глокта пристъпи към професора и в този момент враната отлетя и заблъска лудо с криле, докато обикаляше в кръг близо до тавана. Инквизиторът залитна болезнено рязко назад. Сигурен бях, че проклетото нещо е препарирано. Проследи с поглед птицата, докато накрая тя кацна на един от рафтовете и застана неподвижно като преди, вперила едно лъскаво като мънисто око в него. Инквизиторът си издърпа стол и седна.

— Интересувам се от Баяз.

— Баяз — промърмори престарелия професор. — Първата буква от древната азбука, разбира се.

— Не знаех това.

— Светът е пълен с неща, които не знаете, младежо. — Птицата неочаквано нададе остър крясък, който прокънтя неочаквано силно в прашната тишина на хранилището. — Изобилства от тях.