Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Да започнем обучението ми тогава. Интересува ме човекът Баяз. Първият магус.

— Баяз. Името, което великият Ювенс дава на първия си чирак. Една буква, едно име. Първият чирак, първата буква от азбуката, разбирате ли?

— Едва смогвам. Съществувал ли е в действителност?

— Безсъмнено — намръщи се професорът. — Вие не сте ли имали учител като малък?

— За съжаление, имах.

— Той не ви ли е преподавал история?

— Опита се, но мислите ми бяха заети с фехтовка и момичета.

— А… Изгубих интерес към тези неща преди много време.

— Аз също, може ли да се върнем сега на Баяз?

— Преди много време — въздъхна старият професор, — преди да съществува Съюзът, в Мидърланд е имало множество дребни кралства. Често воювали помежду си и имали своите възходи и падения през годините. Едно такова кралство било управлявано от човек на име Харод, който впоследствие става Харод Велики, чувал сте за него, предполагам?

— Разбира се.

— Баяз отишъл в тронната зала на Харод и обещал да го направи крал на Мидърланд, ако изпълни заръките му. Харод бил млад и своеволен и не му повярвал. Тогава Баяз използвал своето Изкуство и разцепил на две огромната маса в залата.

— С магия?

— Според историята, да. Харод бил истински впечатлен…

— Разбираемо.

— … и се съгласил да изпълни заръките на магуса…

— Които били…?

— Да установи столицата си тук, в Адуа. Да сключи мир с едни от съседите си, да воюва с други, както и точно кога и как да направи всичко това. — Професорът примижа към Глокта. — Вие ли разказвате историята, или аз?

— Вие. И не си давате много зор да стигнем до финала.

— Баяз удържал на думата си. Мидърланд била обединена, Харод станал крал и така се родил Съюзът.

— После какво?

— Баяз служил на Харод като първи съветник. Смята се, че всичките ни закони и укази, същината на цялото ни управление, почти непроменено от онези древни времена досега, са негово дело. Той съставил Висшия съвет и Камарата на лордовете, също и Инквизицията. При смъртта на Харод, Баяз напуска Съюза, но обещава един ден да се завърне.

— Разбирам. И каква част от всичко това е истина, според вас?

— Трудно е да се каже. Магус? Вълшебник? Фокусник? — Професорът погледна към блещукащия пламък на свещта. — За някой дивак дори тази обикновена свещ би изглеждала като магия. Границата между магия и измама е доста тънка, не мислите ли?

Безполезни брътвежи.

— А преди това?

— Преди кое?

— Преди Съюза, преди Харод?

Професорът вдигна рамене.

— Съхранението на историята в мрачните векове далеч не е било от първостепенна важност. Светът е бил в хаос след войната между Ювенс и брат му Канедиас.

— Канедиас? Господарят Създател?

— Да.

Канедиас. Гледа от стената в малката ми стаичка в избата на имота на Северард. Ювенс е мъртъв и единадесетте му чираци, магусите, тръгват да отмъщават за него. Тази легенда я знам.

— Канедиас — промърмори Глокта и в съзнанието му ясно изплува тъмната фигура на фона на морето от огньове. — Господарят Създател. Той действителна фигура ли е?

— Трудно е да се каже. Личността му е някъде между историята и митовете. Вероятно има частица истина в легендите. Все някой трябва да е построил проклетата кула, нали така?

— Кула?

— Кулата на Създателя! — Професорът посочи с ръка около себе си. — Смята се също така, че е построил и всичко това.

— Библиотеката?

— Цял Агрионт — засмя се професорът, — или поне скалата, върху която е построен. А също и Университета. Построил го и определил първите професори, които да изучават същината на нещата и да му помагат в работата, каквато и да е била тя. Да, ние тук сме чираците на Създателя, въпреки че се съмнявам, че онези горе го знаят. Канедиас го няма вече, но работата продължава, нали?

— В известен смисъл. И къде е отишъл той?

— Ха. Мъртъв е. Вашият Баяз го убива.

— Наистина ли? — Глокта погледна учудено.

— Според легендите. Не сте ли чел „Падението на Господаря Създател“?

— Този боклук? Мислех, че е чиста измислица.

— Така е. Превъзнесени празни приказки, но се основава на древните текстове от онези времена.

— Текстове ли? Нещо е оцеляло?

Възрастният мъж го погледна с присвити очи.

— Някои от тях, да.

— Някои? Имате ли ги тук?

— Един от тях, по-специално.

Глокта погледна изпитателно стария професор.

— Донесете го — каза той.

Древната хартия изпука, когато възрастният професор разви внимателно свитъка и го разпъна на масата. Пергаментът беше пожълтял и намачкан, с протрити от времето ръбове. Беше гъсто изписан със ситно писмо: странни символи, напълно непознати за Глокта.