Джо Абъркромби - Гласът на острието

— В последно време имам сериозни успехи с киселини…

— Ха! — присмя се професорът металург. — Резултати, инквизиторът иска резултати! Само да ги доусъвършенствам и новите ми сплави ще станат по-здрави от стомана!

— Все тия сплави! — въздъхна Чайл и извъртя очи към тавана. — Никой вече не го е грижа за това колко важни са солидните познания по механика!

Другите трима професори понечиха да се нахвърлят ожесточено върху него, но ректорът скочи на крака.

— Господа, моля! Инквизиторът не се интересува от нашите дребни неразбирателства. Всеки ще има възможността да говори за работата си и нейните достойнства. Това не е състезание, прав ли съм, инквизиторе? — Отново всички очи се насочиха към Глокта. Той огледа бавно нетърпеливите лица на възрастните мъже, но не отговори.

— Направих машина за…

— Моите киселини…

— Сплавите ми…

— Тайните на човешкото тяло…

— Всъщност — прекъсна ги Глокта, — интересува ме нещо от областта на… предполагам вие бихте ги нарекли гърмящи вещества…

Професорът химик скочи от стола си.

— Това е по моята част! — извика той и тържествуващо огледа колегите си. — Имам от тези вещества! Имам образци! Моля, последвайте ме, инквизиторе! — Той захвърли приборите си в чинията и се отправи към вратата.

Лабораторията на Соразин отговори на очакванията на Глокта почти до най-малка подробност. Дълго правоъгълно помещение с тунеловиден таван, по който на места се забелязваха почернели кръгове и следи от потекла надолу мръсотия. По-голямата част от стените бе заета от рафтове, преливащи от безразборно натрупани кутии, буркани и бутилки, които, от своя страна, съдържаха прахове, течности и пръчки странни метали. Очевидно нямаше никаква система на подредба на различните контейнери и повечето от тях нямаха етикети. Организацията май не е приоритет тук.

По стелажите в средата на помещението цареше още по-голям безпорядък. Бяха отрупани с високи конструкции от стъкло и потъмняла от времето мед — тръбички, колби, мензури и спиртни лампи, една от които гореше. Цялата тази камара имаше вид на готова да се сгромоляса и да облее със смъртоносни, врящи отрови всеки, имал неблагоразумието да стои наблизо.

Професорът химик се зарови в бъркотията като къртица в бърлогата си.

— Да видим — измърмори под носа си той и подръпна с ръка брадата си, — гърмящите прахове са някъде тук…

Глокта го последва в лабораторията и заоглежда с недоверие планините от стъклария. Сбърчи нос. От самото помещение се носеше остра, неприятна миризма.

— А, ето го! — извика професорът и размаха голям буркан, наполовина пълен с черни гранули. Разбута с месестата си ръка част от подрънкващата бъркотия от метал и стъкло на един от стелажите и разчисти място. — Тази смес е изключително рядка, инквизиторе, много трудно се намира! — Той махна запушалката на буркана и изсипа тънка линийка от черния прах върху дървения плот на стелажа. — Малцина са имали привилегията да я видят в действие! Малцина! И сега вие ще станете един от тях!

Глокта предпазливо отстъпи крачка назад, гледката на дупката в стената на Кулата на веригите бе още прясна в главата му.

— Това е безопасно разстояние, предполагам?

— Естествено — отвърна тихо Соразин и протегна внимателно в изпъната напред ръка горяща свещ към единия край на линията черен прах. — Няма никаква опас…

Последва остър пукот и над стелажа се издигна кълбо от бели искри. Професорът химик отскочи назад, изпусна на пода горящата свещ и се блъсна в Глокта. Нов пукот, по-силен от предишния и с повече искри. Лабораторията се изпълни с миризлив дим. Разнесе се силен гърмеж, придружен с ослепителен блясък и тихо съскане. После всичко утихна.

Соразин размаха широкия ръкав на робата си в опит да разсее гъстия дим, който беше обгърнал лабораторията и допълнително допринасяше за мрака в нея.

— Забележително, а, инквизиторе? — попита той и се задави от кашлица.

Не особено. Глокта угаси все още горящата свещ на пода с върха на ботуша си и пристъпи към стелажа. Събори с ръка остатъците от сив прах на земята. Отдолу на плота се откри дълга следа от изгоряло, но нищо повече. Май най-забележителното в експлозията беше димът с остра миризма, който вече започваше да драска гърлото на Глокта.

— Определено се отделя доста пушек — каза той дрезгаво.

— Да — изкашля отговора си професорът, — и смърди до небесата.

Глокта погледна отново черната резка на плота.