Джо Абъркромби - Гласът на острието

— На какъв език е написано това?

— На древния език. Малцина в днешно време могат да го прочетат. Тук пише — професорът историк постави пръст на първия ред: — „Разказ за падението на Канедиас, трети от три“.

— Трети от три?

— От три свитъка, предполагам.

— Къде са другите два?

— Изгубени.

— Хм. — Глокта погледна към безкрайните рафтове в хранилището. Истинско чудо е, че нещо въобще може да бъде открито тук. — Какво пише в този?

Престарелият библиотекар напрегна очи в странното писмо, оскъдно осветено от подскачащия пламък на единствената свещ на масата. Треперещият му пръст проследи първия ред и устните му се размърдаха безмълвно.

— „Изпепеляващ бе гневът им.“

— Какво?

— Така започва. „Изпепеляващ бе гневът им“ — зачете бавно професорът. — „Магусите преследваха Канедиас и изтикваха пред себе си верните му последователи. Нахлуха в крепостта му, оставиха в руини постройките му и избиха слугите му. Създателят, люто ранен в битката с брат си, се затвори в своята кула.“ — Старецът разгъна още малко свитъка. — „Дванадесет дни и дванадесет нощи магусите изливаха гнева си върху портите, но не оставиха и драскотина по тях. Тогава Баяз намери начин да влязат…“ — Професорът ядосано започна да търка древния пергамент с ръка. Символите на следващия параграф бяха замазани от влага или нещо друго. — Това не го разчитам… нещо за дъщерята на Създателя…

— Сигурен ли сте?

— Не! — троснато отвърна историкът. — Липсва цял параграф!

— Оставете го тогава! Какво е следващото, което със сигурност разчитате?

— Да видим… „Баяз го последва до върха и го хвърли отгоре.“ — Старецът шумно се покашля. — „Обгърнат в пламъци, Създателят падна на моста пред портите. Магусите търсиха Семето под дърво и камък, но не го откриха.“

— Семето? — попита Глокта озадачен.

— Това пише.

— Но какво означава?

Възрастният професор се облегна назад в стола си, очевидно доволен от рядката възможност да демонстрира преимуществото на своята област.

— Краят на ерата на мита и начало на тази на разума. Баяз, магусите, те олицетворяват порядъка, докато Създателят е един вид обожествена фигура, респективно, суеверие и невежество. И може би има известна истина в това, все пак, някой трябва да е построил проклетата кула, нали? — изсмя се дрезгаво професорът.

Глокта реши, че не си струва да му напомня, че вече използва същата шега само преди минути. И първия път не беше забавна. Повторението — проклятието на старите.

— А какво е това Семе?

— Магия, тайни, могъщество? Всичко е метафора.

Архилекторът няма да се впечатли от метафори. Особено от лоши.

— Това ли е всичко?

— Има още малко, да видим. — Професорът погледна отново пергамента. — Падна на моста, търсиха Семето…

— Да, да.

— Търпение, инквизиторе. — Сбръчканият му пръст проследи редовете от символи. — „И те запечатаха Кулата на Създателя. Погребаха Създателя и до него погребаха дъщеря му.“ Това е всичко. — Той се загледа в текста, с пръст във въздуха над последните думи. — „И Баяз взе ключа.“ Това е.

Глокта повдигна вежди.

— Какво? Какво беше това последното?

— Запечатиха Кулата на Създателя, погребаха мъртвите и Баяз взе ключа.

— Ключа? Ключа от Кулата на Създателя?

Професорът историк примижа към пергамента.

— Да, това пише.

Няма никакъв ключ. Всеки знае, че Палатата е запечатана от векове. Нашият самозванец няма как да разполага с ключ, това е сигурно. Устните на Глокта бавно се разтеглиха в усмивка. Това е нашата възможност, оскъдна, много малка вероятност, но при добра постановка на нещата и ако е добре изиграно, може да проработи. Архилекторът ще е доволен.

— Ще взема това — каза Глокта и започна да навива пергамента.

— Какво? — Очите на професора се разшириха от ужас. — Не можете! — Той се изправи от стола си по-мъчително и от Глокта. Враната излетя от рафта, изкряка и започна да кръжи над главите им, но Глокта игнорира и двамата. — Не можете да го вземете! Това е незаменим артефакт! — изграчи професорът и направи безуспешен опит да грабне свитъка от ръцете на инквизитора.

Глокта разпери ръце.

— Спрете ме тогава! Защо не опитате? Ще ми се да видя това! Представете си само. И двамата сакати, лашкаме се между рафтовете с книги и дърпаме напред-назад това старо парче пергамент, а птицата ръси отгоре ни курешки. — Той се изхили тихичко. — Няма да е много достойно и за двама ни, нали?