Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Професорите вечерят — каза старецът и го погледна с безкрайно уморени очи.

Столовата на Университета беше просторна зала с високи тавани. Няколко дебели свещи, чиито фитили се бяха вкопали дълбоко надолу във восъка й осигуряваха точно толкова светлина, колкото да не се каже, че е в пълен мрак. В огромна камина гореше малък огън и хвърляше танцуващи сенки по откритите греди на покрива. По цялата дължина на пода се простираше правоъгълна маса. Беше излъскана от годините употреба и около нея стояха наредени паянтови столове. На нея спокойно можеха да се хранят осемдесет човека, но в момента имаше само петима. Седяха, скупчени в единия й край, близо до камината. Ехото от почукването на бастуна на Глокта ги накара да вдигнат очи от чиниите и да погледнат към него с огромен интерес. Мъжът, който стоеше начело на масата, стана и, хванал с една ръка пеша на робата си, забърза да го посрещне.

— Посетител — изхриптя портиерът и направи жест със свещта към Глокта.

— А, от името на архилектора! Аз съм Силбър, ректор на Университета. — Той стисна ръката на инквизитора.

Междувременно останалите на масата се бяха надигнали от столовете си и пристъпяха сковано, сякаш изчакваха почетният гост да заеме мястото си.

— Инквизитор Глокта — представи се той и огледа нетърпеливите лица на възрастните мъже. Доста по-почтително отношение, отколкото очаквах. Но да не забравяме, че името на архилектора отваря много врати.

— Глокта, Глокта — измърмори един от мъжете. — Струва ми се, че помня отнякъде това име.

— Ти все помниш нещо отнякъде, но никога не можеш да си спомниш откъде — подхвърли саркастично ректорът и се засмя апатично. — Моля, разрешете да ви представя хората.

Той спря поотделно до всеки от четиримата учени в черни роби.

— Соразин, професор химик.

Пълен и рошав мъж с петна отпред на робата и не едно парченце храна в брадата си.

— Денка, професор металург.

Най-млад от групата, значително по-млад от останалите, но въпреки това възрастен. Имаше нещо арогантно в усмивката му.

— Чайл, професор механик.

Глокта за пръв път виждаше човек с толкова голяма глава и така малко лице. Ушите му, в частност, бяха гигантски и от тях стърчаха сиви косми.

— И Канделау, професор медик.

Имаше вид на престарял щъркел, кокалест, с дълъг врат и очила върху изгърбен клюн вместо нос.

— Моля, присъединете се към нас, инквизиторе — каза ректорът и посочи един празен стол между двама от професорите.

— Чаша вино? — предложи учтиво Чайл с превзета усмивка. Вече се бе надвесил с гарафата и наливаше в една чаша.

— Да, благодаря.

— Тъкмо обсъждахме научната стойност на нашите области на изследване — промърмори Канделау и погледна към Глокта през лъщящите стъкла на очилата си.

— Както всеки ден — отбеляза печално ректорът.

— И естествено, човешкото тяло е единствената област на изследване, която заслужава задълбочено проучване — продължи професорът медик. — Трябва първо да разгадаем тайните вътре в нас, преди да обърнем взор към външния свят. Всички ние имаме тяло, нали така, инквизитор? Начините за лекуването и увреждането му са от основен интерес за нас. И именно човешкото тяло е моята област на познание.

— Тела! Тела! — изропта Чайл. Нацупи се и почна да побутва храната в чинията си. — Опитваме се да ядем!

— Именно! А ти притесняваш инквизитора с досадните си брътвежи!

— О, аз не се притеснявам лесно — каза Глокта и се усмихна широко към професора металург, предоставяйки му добра гледка към беззъбата си уста. — Работата ми за Инквизицията изисква високи познания по анатомия.

Настана неловко мълчание. Соразин взе чинията с месото и я поднесе към инквизитора. Глокта погледна сочните червени резени и прокара език по дупките във венците си. — Не, благодаря.

— Вярно ли е — попита професорът химик със заговорнически тон и надзърна над чинията с месо, — че ще ни отпуснат допълнително средства? Сега, след като всичко с Текстилната гилдия се уреди?

Глокта смръщи вежди. Всички погледи бяха насочени към него, чакаха отговор. Вилицата на един от професорите бе спряла на половината път към устата му.

Това било, значи. Пари. Но защо очакват пари от архилектора? Тежката чиния с месото се разклати в ръката на възрастния професор. Е… ако това ще им привлече вниманието.

— Пари може и да се намерят, разбира се, в зависимост от получените резултати.

Около масата се понесе шепот. Професорът химик остави чинията с трепереща ръка.