Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Не исках да участвам в тая работа с фермерите! Казах им да оставят малките! Трябва да ми повярвате!

— Вярваме ти — каза Форли и заби поглед в краката си.

— И все пак ще ме убиете, нали?

Кучето прехапа устни.

— Не можем да те вземем с нас, не можем и да те пуснем — каза той.

— Не исках да участвам в тая работа — увеси нос момчето. — Хич не е честно.

— Не е — каза Три дървета. — Хич не е честно, но това е положението.

Секирата на Дау се вряза в тила на момчето и то се просна по очи в тревата. Кучето направи гримаса и отмести поглед. Знаеше, че Дау го направи така, за да не трябва после да гледа момчето в лицето. Добро решение, каза си той, дано да е помогнало и на другите, но по очи или по гръб, за Кучето нямаше значение. Прималя му толкова, колкото и при фермата.

Това не беше най-лошият ден в живота му, в никакъв случай, но не беше и от добрите.

Кучето ги наблюдаваше, скрит горе сред дърветата. Вървяха в колона по пътя и нямаше как да го забележат, но въпреки това беше избрал да застане срещу вятъра, защото, да си признае, беше започнал доста да мирише. Бяха странна група. От една страна, изглеждаха като бойци на поход. От друга, нищо не им беше наред. Носеха предимно износени оръжия и сбиротък от различни по вид, явно събрани оттук-оттам брони. Вървяха в строй, но някак отпуснато и без синхрон. Повечето бяха прекалено стари за първокласни воини, беше пълно с плешиви глави и сиви коси. Останалите пък нямаха още бради, дори не бяха още мъже.

Кучето не разбираше вече какво става в Севера. Спомни си думите на Мътния, преди Дау да го довърши. Война със Съюза. Тези тук на война ли отиват? Ако е така, то явно Бетод здраво е закъсал за войници и е почнал да ги събира от кол и въже.

— Какво става, Куче? — попита Форли в момента, в който се върна в лагера. — Какво става там долу?

— Мъже. Въоръжени, но не добре. Стотина, може би малко повече. Предимно много стари или много млади, отиват на юг и запад. — Кучето посочи надолу по пътя.

— Към Англанд — кимна Три дървета. — Значи Бетод сериозно се е захванал с тази работа. Открай време се биеше със Съюза и няма насищане на кръв. Сигурно събира всеки, способен да държи копие.

Нищо чудно, предвид що за човек е Бетод. За него нямаше половинчати начинания. Тръгнеше ли нанякъде, не спираше до края, без да го е грижа кой умира по пътя.

— Всеки, способен да държи копие — промърмори под носа си Три дървета. — Ако сега шанка минат планините…

Кучето огледа смръщените, тревожни и мръсни лица на останалите. Знаеше, че това, което казва Три дървета, те вече го бяха осъзнали. Ако шанка дойдат сега през планините, както не е останал никой да ги спре, тази гадна работа с фермата ще изглежда просто като случка с щастлив край.

— Трябва да кажем на някого! — извика Форли. — Трябва да ги предупредим!

Три дървета поклати глава.

— Чу Мътния. Яул го няма, също Гърмящия и Ситинг. Мъртви, студени, обратно при пръстта. Сега Бетод е крал, крал на северняците. — Дау се навъси и се изхрачи на земята. — Плюй колкото си искаш, Дау, но това е положението. Не е останал никой, на който да кажем.

— Никой освен Бетод — промърмори Кучето. Съжаляваше, че той трябваше да го каже.

— Тогава да кажем на него! — Форли отчаяно се огледа. — Може и да е безсърдечно копеле, но поне е човек! Повече е от плоскоглавите, нали? Трябва да кажем на някого!

— Ха! — тросна се Дау. — Ха! Мислиш ли, че ще ни чуе, Слабак? Забрави ли какво ни каза? На всичките, на Деветопръстия също? Никога повече не се връщайте! Забравяш, че беше на косъм да ни избие до един! Забравяш колко ни мрази!

— Страхува се от нас — каза Мрачния.

— Страхува се и ни мрази — добави тихо Три дървета. — И с право. Защото сме силни. Именити воини. Известни мъже. Мъже, които хората ще последват.

— Така е — кимна с голямата си глава Тъл. — Няма да има приветствия за нас в Карлеон. Не и такива без острие в края си.

— Аз не съм силен! — викна Форли. — Аз съм Слабака, всеки го знае! Бетод няма защо да се бои от мен, нито пък за какво да ме мрази. Аз ще отида!

Кучето го погледна с изненада. Останалите също.

— Ти? — попита Дау.

— Да, аз! Може и да не съм голям воин, но не съм и страхливец! Ще отида и ще говоря с него. Може да ме чуе.

Кучето продължи да не откъсва очи от Слабака. Много отдавна никой от тях не се бе опитвал да надделее с приказки. Беше забравил, че е възможно.

— Може и да те чуе — промърмори Три дървета.

— Може — добави Тъл, — но после може да реши да те убие, Слабак!