Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Кой беси деца? — промърмори.

— Сещам се за някои, чиито души са достатъчно черни — отвърна Тъл.

Дау се изплю на земята.

— За мене ли говориш? — изръмжа той и двамата с Тъл отново бяха готови да се захапят като куче и котка. — Може и да съм изгорил някоя и друга ферма, или едно-две села, ама си имах причини, беше война. И пощадих децата.

— Друго съм чувал аз — каза Тъл. Кучето затвори очи и въздъхна.

— Да не мислиш, че ми пука какво си чувал ти? — излая Дау. — Може би името ми е по-черно, отколкото заслужавам, тлъсто лайно такова!

— Знам аз какво точно заслужаваш, копеле!

— Достатъчно! — викна Три дървета, без да сваля очи от дървото. — Не може ли да проявите малко уважение? Прав е Кучето. Сега сме извън планините, а тук се пече нещо. Никакви дрязги повече. Никакви. Отсега нататък ще го даваме тихо и кротко, като през зимата. Ние сме именити воини и имаме мъжка работа за вършене.

Кучето кимна, доволен, че най-накрая някой проявява здрав разум.

— Има битка наблизо — каза той. — Няма какво друго да е.

— Аха — измънка Мрачния, въпреки че не стана ясно с какво точно е съгласен.

Три дървета не сваляше очи от телата по клоните.

— Прав си. Сега трябва да се съсредоточим върху това. Върху това и нищо друго. Ще открием хората, които са свършили тази гадост, и ще разберем за какво се бият. Няма полза от друго, докато не разберем кой с кого се бие.

— Който и да е сторил това, се бие на страната на Бетод — каза Дау. — Личи отвсякъде.

— Ще видим. Дау, Тъл, свалете телата от дървото и ги погребете. Може би малко работа ще ви поохлади главите. — Двамата си размениха нови свирепи погледи, но Три дървета не им обърна внимание. — Куче, ти върви да потърсиш следите на тия главорези. Като ги намериш, проследи ги и довечера ще ги навестим. Точно както те са направили с тия хорица.

— Хубаво — каза Кучето. Нямаше търпение да се залови за работа. — Ще ги навестим.

Кучето не разбираше какво става. Ако тези бяха тръгнали на боен поход, явно хич не се тревожеха, че могат да бъдат открити от врага, защото въобще не се бяха постарали да прикрият следите си. Откри ги без никакви затруднения. Бяха петима и просто си бяха тръгнали от горящата ферма, ей така, сякаш са излезли на разходка. Следите им водеха покрай реката, през долината и влизаха в гората. Кучето ги следваше с такава лекота, че на моменти се притесни да не е номер, помисли си, че го причакват сред дърветата, за да обесят и него на някой клон. Оказа се, че греши. Настигна ги точно преди мръкване.

Първо подуши огъня им — печеше се шилешко. После чу гласовете им — говореха високо, викаха, смееха се — с две думи, въобще не си даваха зор да пазят тишина. Чуваше ги ясно, въпреки шума на реката, която минаваше току до лагера им. Накрая ги видя. Седяха около огромен огън в средата на една полянка. Върху него се печеше одрано и забучено на дървен кол шиле. Сигурно го бяха взели от мъртвото семейство. Кучето се сгуши в храстите и застана напълно неподвижно, точно както би трябвало да постъпят и те. Преброи петима мъже или по-скоро четирима и едно около четиринайсетгодишно момче. Всичките седяха около огъня и никой не стоеше на пост, никаква предпазливост. Наистина не разбираше какво става.

— Просто си седят там — пошепна той на останалите, когато се върна в лагера. — Просто си седят, нямат пост, нищо.

— Просто седят? — попита Форли.

— Аха. Петима. Седят и се смеят. Не ми харесва тая работа.

— На мен също — каза Три дървета, — но това с фермата ми харесва още по-малко.

— Да хващаме оръжията — изсъска Дау. — К’во го мислим толкова?

Като никога Тъл бе съгласен с него.

— Оръжията, главатар, да им дадем един урок — закани се той.

Дори Форли Слабака не се опита да избегне боя този път, но въпреки това Три дървета не избърза с отговора си и помисли известно време, преди накрая да кимне утвърдително.

— Хващайте оръжията.

Няма как да видиш Дау Черния в тъмното, освен ако сам не пожелае това. Няма как и да го чуеш, но докато пълзеше между дърветата, Кучето знаеше, че другарят му е някъде там. Когато се биеш достатъчно дълго редом с някой, започваш да го разбираш. Научаваш как мисли и ти започваш да мислиш по същия начин. Дау беше някъде там.

Кучето имаше своя задача. Видя на фона на огъня тъмното очертание на гърба на мъжа най-отдясно. Седеше облегнат на едно дърво. Кучето не се замисли много за другите около огъня. Не го бе грижа за нищо, освен за задачата му. Когато избереш да тръгнеш със задача или главатарят ти те изпрати с такава, просто вървиш докрай и не поглеждаш назад, докато не изпълниш, каквото се очаква от теб. Времето, прекарано в чудене, е точно толкова, колкото е нужно, за да бъдеш убит. Логън го бе научил на това и Кучето никога не го забрави. Така стоят нещата.