Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Събуди се! — прошепна глас в ухото му. Джизал изписка като девойка, скочи настрани и залитна. Успя да остане прав единствено благодарение на това, че се вкопчи с ръка в единия крак на Харод Велики. Зад гърба си видя тъмна фигура с качулка на главата.

— Не те видях — смотолеви той и моментално осъзна, че продължава отчаяно да стиска каменното стъпало. Положи всички усилия да изглежда небрежно. Трябваше да признае, началото не бе добро. Нямаше никаква дарба за подобни потайни начинания, а по всичко личеше, че Арди се чувства в свои води. Замисли се дали не го бе правила и преди.

— Доста си труден за откриване напоследък — каза тя.

— Ами… — промърмори Джизал. Сърцето му още блъскаше силно от преживяния шок. — Бях зает с Турнира и всичко останало…

— А, така важния за всички Турнир. Гледах те как се биеш днес.

— Така ли?

— Много впечатляващо.

— Ъ, благодаря, аз…

— Брат ми е говорил с теб, нали?

— За фехтовката?

— Не, глупчо. За мен.

Джизал замълча и се замисли за най-добрия отговор на този въпрос.

— Ами, той…

— Страх ли те е от него?

— Не… е, добре, да!

— Но въпреки това дойде. Предполагам, трябва да съм поласкана. — Тя закрачи около него и започна бавно да го оглежда от глава до пети. — Но пък не се разбърза кой знае колко. Късно е. Скоро трябва да се прибирам.

Нещо в начина, по който го гледаше, никак не му помогна да успокои пулса си. Точно обратното. Трябва да й каже, че не може да се виждат повече. Че не е редно. И за двама им. Че нищо добро няма да излезе от това… нищо добро…

Дишането му стана още по-учестено и напрегнато, не можеше да откъсне очи от лицето й. Трябва да й каже, сега. За това беше дошъл, нали? Отвори уста, но не успя да каже нищо. Всичките му доводи сега изглеждаха далечни и объркани, неясни и отнасящи се за други хора, безпочвени доводи.

— Арди…

— Аха? — Тя пристъпи към него и леко наклони глава на една страна. Джизал се опита да се дръпне, но гърбът му опря в пиедестала на статуята.

Арди приближи още малко и леко разтвори устни. Очите й се приковаха в неговите. В това няма нищо нередно, нали?

Пристъпи отново и вдигна лице към неговото. Джизал помириса кожата й, главата му се замая от аромата й. Долови топлия й дъх върху бузите си. А има ли нещо нередно в това?

Джизал усети хладните й пръсти върху лицето си, погалиха го, проследиха извивката на челюстта му, заровиха се в косата му и придърпаха главата му към нейната. Устните й докоснаха бузата му, бяха топли и меки. После брадичката му, устата му. Засмукаха нежно устните му. Тя леко се притисна в него и другата й ръка се плъзна по гърба му. Езикът й се мушна в устата му и докосна неговия, докосна зъбите му. Арди изстена. Той също, може би — не бе сигурен. Цялото му тяло потрепери, усети едновременно горещина и хлад. Цялото му съзнание бе в устните му. Сякаш за пръв път целуваше момиче. А в това има ли нещо нередно? Зъбите й захапаха устните му, почти болезнено, но приятно.

Джизал отвори очи. Беше останал без дъх, трепереше и коленете му се огъваха. Тя го погледна. Очите й блестяха в тъмното, наблюдаваха го внимателно, изучаваха го.

— Арди…

— Какво?

— Кога ще те видя отново? — Гърлото му бе пресъхнало и гласът му звучеше дрезгаво. Тя сведе поглед и се усмихна. Жестока усмивка, безмилостна, сякаш го бе хванала да блъфира и му бе измъкнала куп пари. Беше му все едно. — Кога, Арди?

— Ще ти кажа, когато е време.

Трябваше да я целуне отново. Да вървят на майната си всички последствия. Майната му на Уест. Проклети да са всички. Наведе се към нея и затвори очи.

— О, не, не. — Тя отблъсна устните му и се отскубна от ръцете му. — Трябваше да дойдеш навреме.

Без да спира да се усмихва, Арди се обърна и си тръгна. Джизал остана долепен до студения пиедестал. Наблюдава я как се отдалечава, притихнал, неподвижен и очарован. Никога досега не се бе чувствал така. Никога.

Тя се извърна през рамо, сякаш просто да провери дали още я гледа. Само от погледа й гърдите му се свиха болезнено. После тя се скри зад ъгъла и изчезна от полезрението му.

Джизал остана за малко до статуята, с широко отворени очи и без дъх. Студен вятър премина през площада и сякаш донесе обратно цялата тежест на света върху плещите му. Фехтовката, войната, приятелят му Уест и всичките му задължения. Една целувка, само това. Една целувка и цялата му самоувереност изтече от него като вода от спукана делва. Огледа се объркано. Беше изплашен и внезапно обзет от чувство на вина. Какво направи току-що?