Джо Абъркромби - Гласът на острието

Джизал пресуши чашата си и огледа лицата на посърналата компания. Беше отегчен. Едва сега осъзна факта, че пиянските разговори са интересни само ако си пиян. Разликата между забавния събеседник и непоправимия кретен е само няколко чаши вино. Замисли се дали когато е пиян и той не се превръща в същия досадник като Каспа, Яленхорм или Бринт?

Усмихна се леко и погледна в очите нацупения лейтенант. Ако беше крал, рече си Джизал, щеше да наказва скапаните събеседници със смърт или поне с дълга присъда. Стана от стола.

Яленхорм го изгледа отдолу.

— Какво правиш?

— По-добре да си тръгвам и да си почина — отсече Джизал. — Утре ще тренирам. — Само за това му стигнаха силите, но пак по-добре, отколкото просто да стане и да си тръгне.

— Но нали днес спечели! Няма ли да празнуваш?

— Спечелих един дуел. Остават ми още три и всеки от другите противници ще е по-добър от днешния идиот. — Той взе куртката си от облегалката на стола и я наметна върху раменете си.

— Както искаш — каза Яленхорм и сръбна шумно от чашата си.

Каспа се надигна от масата. От едната страна на главата косата му бе залепнала и сплъстена от разлятото вино.

— Тръгъш ли си фече? — изфъфли той.

Джизал кимна, обърна се и излезе. Навън духаше хладен вятър, който допълнително го отрезви. Беше болезнено трезвен. Отчаяно искаше малко интересна компания, но къде да я намери по това време? Сещаше се само за едно място.

Измъкна бележката от джоба си и я прочете отново на смътната светлина от прозореца на таверната. Ако побързаше, можеше да я завари там. Тръгна бавно към Четирите ъгъла. Просто ще си поговорят, това е. Имаше нужда да поговори с някого…

Не. Наложи си да спре. Можеше ли да продължи да се преструва, че наистина иска само приятелство от нея? Приятелство между мъж и жена е това, което хората наричат положението, при което единият неотстъпчиво преследва другия, но не стига доникъде. Подобна ситуация не го устройваше никак.

Тогава какво? Брак? С момиче без благороден произход и без никакви пари? Немислимо! Представи си как води Арди у дома да се запознае със семейството му. Ето я съпругата ми, татко! Съпруга ли? И какви връзки има тя? Потръпна при мисълта.

А не могат ли да намерят някакво компромисно решение, нещо по средата, което да устройва и двама им? Краката му отново тръгнаха напред. Не приятелство, нито брак, а някаква по-свободна уговорка? Тръгна по улицата към Четирите ъгъла. Ще се виждат тайно, ще разговарят, ще се смеят, някъде, където има и легло, може би…

Не. Не. Джизал закова на място и се шляпна от безсилие по главата. Не трябваше да допуска това да става, дори и хипотетично да бе възможно. Уест настрана, ами ако някой друг научи? Естествено, неговата репутация няма да пострада въобще, но нейната ще бъде съсипана. Съсипана. При мисълта го побиха тръпки. Тя не заслужава това. Не може просто да приеме, че това си е неин проблем. Не може. И за какво? Просто да се позабавлява малко? Какъв егоизъм. Не можеше да повярва, че едва сега осъзнаваше това.

И така, отново стигна до задънената улица, за десети път днес: нищо добро нямаше да излезе от това да започне да се среща с нея. Още повече, скоро щеше да тръгне на война и това неминуемо щеше да сложи край на жалките му блянове. Тогава, сега се прибира вкъщи и ляга да спи, а утре отива да тренира. И ще тренира отново и отново, докато маршал Варуз не избие всички мисли за нея от главата му. Пое дълбоко въздух, изпъна рамене и се насочи към Агрионт.

Статуята на Харод Велики се издигаше в мрака върху мраморен пиедестал, висок почти колкото Джизал. Изглеждаше прекалено голяма и грандиозна за непретенциозните размери на закътаното площадче на Четирите ъгъла. През целия път дотук бе прескачал от сянка в сянка, избягвайки хората, и се бе постарал да не бъде забелязан. Всъщност по това време нямаше много хора навън. Беше късно и най-вероятно и Арди отдавна се бе отказала да чака и се бе прибрала у дома, ако, естествено, въобще е дошла на срещата.

Джизал се шмугна в сянката на пиедестала и предпазливо го обиколи. Почувства се като пълен глупак. Толкова пъти бе минавал през този площад. Нали е обществено място? Имаше право да бъде там колкото и всеки друг и въпреки това се чувстваше като крадец.

Площадът бе празен. Добра новина. Мислено си пожела успех пред мрачната перспектива: нищо не печелеше, а много бе заложено на карта. Но защо се чувства така опустошен отвътре? Погледна към лицето на Харод, застинало в онази сурова физиономия, която скулпторите пазят само за статуите на най-великите. Изящна, силна брадичка има този Харод, помисли си Джизал, почти като моята.