Джо Абъркромби - Гласът на острието

Глокта прихна да се смее. Досега не бях виждал фехтовач да лети. Всъщност Карстър не просто полетя, а направи половин задно салто, изпищя като момиче, докато се превърташе във въздуха, приземи се тежко и се изпързаля по лице. Спря в пясъка извън кръга, на цели три крачки от мястото на сблъсъка му с Горст, и тихо изпъшка.

Публиката притихна от изненада, настъпи такава тишина, че кискането на Глокта можеше да се чуе от съседните редове. Треньорът на Карстър изтича от загражденията и внимателно претърколи ученика се. Младежът размърда леко крака, изхлипа и се хвана за ребрата. Горст го погледна с безразличие, сви рамене и се върна на своята точка в кръга.

— Съжалявам, но ученикът ми не може да продължи — каза треньорът на рефера.

Глокта не можеше да сдържи смеха си. Трябваше да запуши устата си с ръка, но цялото му тяло се разтресе от смеха. Всеки кикот му причиняваше остри бодежи във врата, но сега не го беше грижа за това. Стана ясно, че мнозинството от публиката не смяташе представлението за много забавно. Навсякъде около него се надигна възмутен шепот, който постепенно премина в освиркване, когато Карстър беше изнесен от арената от треньора и секунданта си. Секунда по-късно освиркването се извиси до хор от гневни викове.

Горст обходи публиката с ленив поглед през полузатворените си клепачи, сви отново рамене и се отправи с бавна походка към загражденията. Докато излизаше от арената, Глокта продължаваше тихичко да се подхилква. Кесията му бе по-пълна, отколкото на влизане. Не се беше забавлявал така от години.

Университетът се намираше в един от закътаните краища на Агрионт, в самата сянка на Кулата на Създателя, където дори птиците изглеждаха стари и уморени. Намираше се в огромна, порутена сграда, от доста по-ранна епоха. Говореше се, че е най-старата сграда в града. И изглежда като такава. Беше цялата обвита в полуизсъхнал бръшлян.

Покривът беше провиснал в средата и на места изглеждаше като пред срутване. Деликатните й кули се ронеха и заплашваха всеки момент да паднат в запуснатата градина отдолу. Мазилката бе престаряла и зацапана. Големи парчета от нея се бяха изронили и отдолу се показваха камъните на зида. На една от стените под пробития улук на покрива имаше огромно кафяво петно. В минали времена изучаването на науки бе привличало младежи от най-видните родове в Съюза и тогава тази сграда сигурно е била сред най-грандиозните постройки в града. А архилекторът се притеснява, че Инквизицията губи популярност.

От двете страни на олющената порта стояха две статуи — двама възрастни мъже, един с фенер в ръка, другият забол пръст в страниците на разтворена книга. Мъдрост и напредък или други подобни глупости. Този с книгата беше загубил носа си някъде през миналото столетие, а другият се бе наклонил под такъв ъгъл, че ръката с фенера сякаш се протягаше в отчаян опит да се хване някъде.

Глокта вдигна юмрук и потропа на древните порти. От ударите му те издрънчаха и се разместиха сериозно, все едно щяха да излязат от пантите. Глокта изчака малко. И след това още малко.

Изведнъж отвътре изтрака резе и едната порта се открехна едва. В процепа между вратите се появи съсухрено от годините лице и чифт очи примижаха срещу него. Отдолу ги освети бледата мъждива светлина на свещ, стисната в бледа, сбръчкана ръка. Старите, мътни очи го огледаха от горе до долу.

— Да?

— Инквизитор Глокта.

— А, от името на архилектора?

— Да, точно така.

Глокта се изненада. Явно не са чак толкова откъснати от света. Изглежда знаят кой съм.

Вътре беше опасно тъмно. От двете страни на вратите имаше огромни свещници, но в тях нямаше никакви свещи и явно отдавна не бяха лъскани, защото светлината от малката свещ в ръката на стареца хвърли матови проблясъци по повърхността им.

— Насам, господине — изхриптя старецът и превит о две, затътри крака напред. Дори за Глокта не бе проблем да го следва, без да изостава.

Двамата се влачеха един зад друг по мрачния коридор. Прозорците от едната страна бяха много стари, имаха малки, толкова зацапани стъкла, че дори и в най-слънчевия ден не биха пропуснали кой знае колко светлина, а сега, на смрачаване, през тях не преминаваше абсолютно нищо. На отсрещната стена танцуващата светлина от свещта освети няколко прашни картини. Бледи възрастни мъже в сиво-черни роби гледаха втренчено от обелените си рамки и стискаха в ръце колби, зъбни колела и пергели.

— Къде отиваме? — попита Глокта след няколко минути куцане в мрака на сградата.