Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Но мъжете, които ми зададоха този въпрос, са смели мъже! — прогърмя отново гласът на Хоф. — Мъдри мъже! До един патриоти! Мои предани колеги от Висшия съвет! И аз разбирам съмненията им относно тазгодишния Турнир! — Той направи дълга пауза. — Но аз им отговорих: „Не!“

Тълпата изригна в бурни овации. Хиляди крещящи гърла повториха последната дума на лорд-шамбелана. Джизал бе отведен в колоната на състезателите. Подредиха се в осем двойки рамо до рамо, една зад друга. Докато лорд-шамбеланът продължаваше тирадата си отвън, ръцете му се засуетиха с остриетата, независимо че ги бе проверил сигурно двайсет пъти вече.

— Не, казах им аз! Нима ще позволим на варварите, на тези животни от мразовития Север да потъпчат начина ни живот? Нима ще позволим този фар на свободата насред световното море от мрак да угасне? Не, им казах аз! Нашата свобода не е за продан, на никаква цена! В едно ви уверявам, приятели мои, сънародници и поданици на Съюза, ние ще спечелим тази война!

Нова вълна от одобрителни викове и аплодисменти. Джизал преглътна и се огледа притеснено. Бремър дан Горст стоеше до него, широко усмихнат, сякаш нищо на света не го тревожеше в момента. Едрият темерут има наглостта да му смигне.

— Проклет идиот — прошепна Джизал, но се постара устните му да не помръднат.

— И така, приятели, и така. — Хоф приключваше обръщението си. — Каква по-добра възможност от тази, изправени пред лицето на опасността, да възхвалим уменията, силата и мъжеството на няколко от най-храбрите синове на Съюза! Съграждани мои, поданици на Съюза, представям ви състезателите!

Вратите се отвориха и ревът на тълпата нахлу в залата. Внезапен и оглушителен, накара гредите на покрива да затрептят. Първата двойка излезе през ярко осветената арка на входа, след нея втората, третата. Джизал бе убеден, че когато дойде неговият ред, ще се вцепени и ще замръзне на място като стреснат заек, но когато моментът дойде, усети как краката му тръгнаха уверено до тези на Горст и чу токовете на лъснатите си ботуши да затракват по плочите пред високата арка на входа.

Площадът на маршалите бе коренно променен. По краищата му се издигаха огромни трибуни, простираха се далеч назад и нагоре и преливаха от развълнувана, многолюдна публика. Колоната на състезателите премина през дълбок, тесен проход между надвисналите отстрани трибуни и се отправи към центъра на голямата арена. Отвсякъде ги заобикаляше гора от дървени греди, колони и подпори. Точно отпред, на привидно огромно разстояние, беше кръгът за дуели. Малко кръгло петно от пожълтяла трева насред море от лица.

Най-отпред, в средата и близо до арената, Джизал успя да различи лицата на богатите аристократи. Превъзходно облечени, засенчили очи с ръце и като цяло достолепно безразлични към предстоящото зрелище. По-назад и нагоре дрехите ставаха не толкова изящни, а лицата по-трудно различими. Повечето от хората изглеждаха просто като неясни петна и цветни точки, наблъскани нагъсто по най-високите нива на огромната, наподобяваща купа, трибуна. Простолюдието обаче компенсираше своята отдалеченост от арената с вълнение: скандираха, крещяха, надигаха се на пръсти и вдигаха ръце във въздуха. Над тях, като острови в океана от народ, стърчаха най-горните части на стените и покривите на по-високите от околните сгради. Всички прозорци и тераси бяха гъсто запълнени с миниатюрните фигурки на хора.

Джизал примигна при вида на цялото това човешко множество. Част от него осъзна, че устата му виси широко отворена, но тази част се оказа прекалено незначителна, за да успее да го накара да я затвори. Проклятие, започна да му се гади. Знаеше си, че трябваше да хапне нещо, но вече бе прекалено късно. Ами ако вземе да повърне пред очите на целия свят? Къде си остави оръжията? Къде са остриетата му? В ръката. В ръката. Ревът на тълпата се издигна и затихна, извиси се в пъстро многообразие от гласове.

Състезателите започнаха да се отдалечават от кръга. Не всички от тях щяха да се дуелират днес, повечето щяха просто да гледат. Все едно публиката за събитието и така не бе достатъчно многобройна. Те се отправиха към предните редове, но, за негово най-голямо съжаление, Джизал не бе сред тях. Той се насочи към загражденията за подготовка на състезателите. Стовари се тежко до Уест и избърса потта от челото си под бурните овации на тълпата. Всичко бе прекалено ярко, прекалено шумно и силно потискащо. Наблизо видя маршал Варуз, беше се навел над заграждението и викаше в нечие ухо. В напразен опит да разсее мислите си с нещо, Джизал се загледа към кралската ложа на отсрещната страна на арената.