Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Проклятие! — Отвори отново листа и прочете думите. Чакай ме довечера? Не можа да избегне проблясъка на задоволство, който постепенно се усили и заблестя със светлината на истинско удоволствие. Устните му се разтеглиха в глуповата усмивка. Тайна среща в тъмното? Кожата му настръхна от вълнение при мисълта за това. Но тайните успяват да изплуват на повърхността и тогава, ако брат й разбере? Тази мисъл извика нов пристъп на тревога. Хвана бележката в ръце, готов да я скъса на две, но в последния момент размисли, сгъна я и я прибра в джоба си.

Още докато вървеше в тунела, Джизал чу тълпата. Странен, далечен сбор от множество гласове отекваше, като че ли от всеки камък. И преди го бе чувал, естествено, като зрител, на миналогодишния Турнир, но тогава той не накара кожата му да се изпоти и вътрешностите му да се преобърнат. Да си част от публиката нямаше нищо обща с това да си част от представлението.

Забави крачка, после спря и затвори очи. Облегна се на стената. Звукът на тълпата нахлу в ушите му и Джизал се опита да диша и да успокои нервите си.

— Не се тревожи. Знам точно как се чувстваш. — Той усети успокояващото присъствие на ръката на Уест върху рамото му. — Първият път, когато аз излизах, почти се обърнах да побягна. Но, повярвай ми, всичко ще изчезне с изваждането на оръжията.

— Да — смотолеви Джизал, — разбира се.

Съмняваше се, че Уест разбира точно как се чувства. Може и да е участвал в няколко Турнира преди, но Джизал не смяташе, че в същото време е планирал потайна среща със сестрата на най-добрия си приятел. Замисли се дали Уест щеше да продължи да е така добронамерен, ако знаеше за съдържанието на бележката във вътрешния джоб на Джизал. Нямаше голяма вероятност.

— Да тръгваме. Не искаме да почнат без нас, нали?

— Не искаме. — Джизал пое дълбоко въздух, отвори очи и издиша тежко. Отблъсна се от стената и тръгна бързо през тунела. Изведнъж го обзе паника — къде са оръжията му? Отчаяно ги затърси с поглед наоколо, после въздъхна с облекчение. Бяха в ръката му.

В далечния край на залата стоеше солидна група: треньори, секунданти, приятели и членове на семейството, просто зяпачи. Веднага си пролича кои са състезателите; петнайсетте млади мъже стискаха здраво остриетата в ръце. Атмосферата на страх бе осезаема и заразна. Където и да погледнеше, Джизал виждаше само пребледнели, притеснени лица, изпотени чела и напрегнати погледи. Шумът на тълпата не помагаше за разведряването на напрегнатата обстановка. Навлизаше страховито силен през двойната врата в далечния край на залата, надигаше се и спадаше като бурно море.

Само един от присъстващите нямаше вид на притеснен от случващото се. Стоеше сам, облегнат с гръб на стената, подпрял едното си стъпало на мазилката и небрежно килнал назад глава. Наблюдаваше ставащото наоколо си през полузатворени клепачи. Повечето от състезателите бяха гъвкави, жилави и атлетични. Той не. Беше едър здравеняк с подстригана до кожа тъмна коса. Имаше дебел врат и челюст като стъпало пред входна врата — брадичка като на човек от простолюдието, помисли си Джизал. На един доста голям и мощен селянин със зъл нрав. Ако в ръката му не се поклащаха небрежно две остриета за фехтовка, Джизал спокойно би го объркал с нечий прислужник.

— Горст — прошепна в ухото му Уест.

— Ха, прилича повече на строител, отколкото на фехтовач.

— Сигурно, но външният вид лъже.

Постепенно шумът на тълпата намаля и заедно с него стихна и нервният шепот в стаята. Уест се заслуша.

— Обръщението на краля — прошепна той на Джизал.

— Приятели мои! Сънародници! Поданици на Съюза! — разнесе се звънтящ глас и напълно невъзпрепятствано мина през тежките врати.

— Хоф — изсумтя презрително Уест. — Дори и тук е иззел функциите на краля. Защо просто не сложи короната и да се приключи веднъж завинаги?

— На този ден преди месец мои приятели от Висшия съвет ми зададоха въпрос… редно ли е да има Турнир тази година? — От тълпата се разнесоха бурно освиркване и недоволни крясъци. — Логичен въпрос! — извика Хоф. — Защото сме във война! В смъртна битка със Севера! Всички свободи, които са ни така скъпи, всичките ни права, за които ни завижда цял свят, целият ни начин на живот са заплашени от примитивни диваци!

Един чиновник тръгна из залата и започна да отделя състезателите от придружителите им.

— Успех — каза Уест и го потупа приятелски по рамото. — Ще се видим отвън.

Гърлото на Джизал беше пресъхнало и той единствено успя да кимне с глава.