Джо Абъркромби - Гласът на острието

— Ако наистина сте този, за когото се представяте, няма нужда да се боите от въпросите ми, нито пък от своите отговори.

Възрастният мъж се усмихна и напрежението в стаята изчезна.

— Ако не друго, инквизиторе, поне сте похвално прям. Не се съмнявам, че ще направите всичко по силите си, за да докажете предположението си. Желая ви успех. Аз, както сам казахте, няма от какво да се боя. Ще ви помоля само, преди отново да ни обезпокоите, да намерите доказателство за измама.

Глокта се поклони сковано.

— Ще се постарая — каза той и тръгна към вратата.

— Само още нещо! — Възрастният мъж гледаше към дупката в стената. — Дали ще е удобно да ни намерите други стаи? В тези малко духа.

— Ще се погрижа.

— Хубаво. Ако е възможно с по-малко стълби. В последно време коленете ми не се разбират много с проклетите стъпала. Сериозно? Най-после нещо, което да устройва и двама ни.

Глокта огледа за последно тримата мъже в стаята. Плешивият отвърна на погледа му, но лицето му беше безизразно като бяла стена. Кльощавият младеж погледна нервно за момент, после бързо отмести очи. Севернякът продължаваше да гледа изпитателно и с недоверие вратата на тоалетната. Шарлатани, самозванци, шпиони. Но как да го докажа?

— Довиждане, господа — каза Глокта и закуца към стълбите с всичкото достойнство, което успя да събере.

Джизал остърга последните останали светли косъмчета по брадата си и изми бръснача в купата с вода. После го изтри в кърпа, затвори го и внимателно го постави на масата. Харесваше му как слънцето се отразява в дръжката с инкрустация от седеф. Избърса лицето си и — това бе любимият му момент от деня — се погледна в огледалото. Красива вещ, наскоро донесена от Висерин и подарък от баща му: елипса от лъскаво, гладко стъкло в рамка от пищно гравирано тъмно дърво. Подходяща придобивка за красавец като този, чийто образ в момента го гледаше от стъклото. Наистина, красавец дори е меко казано.

— Истински хубавец си ти, нали? — каза той на образа си в огледалото, прокара пръсти по гладката кожа на бузата си и се усмихна. Каква челюст само. Често му казваха, че това е най-хубавата черта от лицето му, не че с останалите имаше нещо нередно, разбира се. Обърна се наляво, после надясно и огледа добре великолепната си брадичка. Не прекалено масивна или сурова, но не и крехка или по женски деликатна. Истинска мъжка брадичка, с малка трапчинка, знак за сила и авторитетност, но също за чувственост и задълбоченост. Дали имаше друга такава брадичка на света? Сигурно някъде, някой крал или легендарен герой е имал почти толкова съвършена брадичка. Брадичка на благородник, точно така. Няма как човек от простолюдието да има подобна.

Ще да идва от страна на майка му, реши Джизал. Тази на баща му бе по-скоро деликатна, както и тези на братята му, като се замисли. Дожаля му за тях. Той бе наследил цялата красота в семейството.

— А също и по-голямата част от таланта — промърмори доволно той. Отдалечи се неохотно от огледалото и отиде във всекидневната. Облече ризата си и я закопча. Днес трябваше да изглежда възможно най-добре. Самата мисъл предизвика тръпка в стомаха му, която се изкачи до гърлото му и заседна уверено там.

Портите вече са отворени и непрекъснатият поток от хора изпълва Агрионт, за да заемат местата по огромните трибуни на Площада на маршалите. Хиляди. Всеки, който има някакъв сан, както и множество други без никакъв. Започват да се събират: викат, блъскат се, вълнуват се, чакат… него. Джизал се покашля и опита да прогони мислите от главата си. Достатъчно му бе, че от тях не бе спал почти цялата нощ.

Отиде до масата, където го чакаше подноса със закуската му. Взе с ръка една наденичка, отхапа малко от края и задъвка без особено удоволствие от храната. Сбърчи нос и я хвърли обратно в чинията. Тази сутрин нямаше апетит. Докато бършеше пръстите си в салфетката, забеляза нещо на пода пред вратата. Лист хартия. Наведе се, взе го и го разгъна. Имаше само един ред, изписан с прилежен почерк:

Чакай ме довечера при статуята на Харод Велики, при Четирите ъгъла.

— Проклятие! — промърмори Джизал, като не можеше да повярва на очите си. Прочете бележката отново и отново, после я сгъна и нервно се огледа. Сещаше се само за един човек с инициал „А“. През последните няколко дни най-после бе успял да я извади от мислите си и бе прекарал всяка свободна минута в тренировки. Сега всичко пак се връщаше постарому.