Джо Абъркромби - Гласът на острието

В средата на стаята, сред скъпите останки по пода, стоеше смутен младеж с болнав вид. Погледна към Глокта, който внимателно си проправяше път през отломките, и езикът му нервно се стрелна по устните. Очевидно бе доста напрегнат. Дали е имало някога човек, който да е приличал повече на измамник от този тук?

— Ъъъ… добро утро. — Пръстите на младежа трепереха, вкопчени в ръба на тежката му мантия, украсена с мистични символи. Май доста неудобно се чувстваш в нея, а? Ако този тук е чирак на магьосник, аз съм император на Гуркул.

— Аз съм Глокта, от Инквизицията на Негово величество. Изпратен съм да разследвам това… злощастно стечение на обстоятелствата. Очаквах някой по-възрастен.

— О, да, съжалявам, аз съм Малакус Кай — заекна младежът, — чирак на великия Баяз, Първият магус, майстор на Върховното изкуство, посветен в дълбока… На колене, на колене пред мен, могъщия император на Гуркул!

— Малакус… — прекъсна го грубо Глокта — … Кай. Ти си от старата империя, нали?

— А, да. — Лицето на младежа се оживи. — Познавате ли…

— Не. Ни най-малко. — Бледото лице отново посърна. — Беше ли тук миналата вечер?

— Да. Спях в съседната стая. Боя се, че нищо не видях… — Глокта го гледаше изпитателно. Чиракът се покашля и сведе очи към пода, все едно се чудеше откъде да започне почистването. Нима това е притеснило архилектора? Някакъв неубедителен актьор? Цялото му поведение говори за измама.

— Е, все някой трябва да е видял нещо.

— А, ъъъ, Деветопръстия господар, предполагам…

— Деветопръстия?

— Да, нашият спътник от Севера — оживи се отново младежът. — Прочут войн, първенец и принц сред своите…

— Значи, ти си от старата империя, а той е северняк. Ама че сборна формация сте си спретнали.

— О, да — засмя се чиракът, — така е, предполагам…

— И къде е сега Деветопръстия?

— Мисля, че още спи, но мога да го събудя…

— Ако обичаш. — Глокта чукна с бастуна си по пода. — Сериозно изкачване трябва, за да стигнеш дотук, и предпочитам да не се налага да го повтарям по-късно.

— Не, ъъъ, разбира се… извинете. — Той бързо се отправи към една от вратите, а Глокта се обърна на другата страна и се престори, че оглежда дупката в стената. Лицето му се изкриви от болка и той трябваше да прехапе долната си устна, за да не се разплаче като дете. Свободната му ръка сграбчи ръба на разбитите камъни по края на дупката и стисна, колкото сила имаше.

След като спазъмът отмина, можеше да се съсредоточи върху пораженията. Дори на тази височина стената беше дебела цели четири фута. Представляваше солиден градеж от натрошен камък и циментов разтвор, а отвън беше облицована с дялан камък. За подобен отвор се иска огромен камък, изстрелян от мощен катапулт, или цяла група здрави работници, които се трудят денонощно в продължение на една седмица. Огромна обсадна машина или пък строителна група несъмнено биха привлекли вниманието на стражата. Тогава, как е станало това? Прокара длан по изкъртения камък. Беше чувал слухове, че в далечния Юг правели някакъв гърмящ прах. Възможно ли е малко такъв прах да свърши това?

Врата се отвори и Глокта се обърна. Видя едър мъж да се навежда, за да мине под ниския за ръста му горен праг на вратата. Мудно закопчаваше ризата си със силни, тежки длани. Преднамерена мудност. Сякаш може да се движи по-бързо, но не вижда смисъл от това. Косата му представляваше гъста маса от сплетени кичури, а разкривеното му лице бе цялото в белези. Средният пръст на лявата му ръка липсваше. А, ето откъде идва „Деветопръстия“. Много изобретателно, няма що.

— Спим до късно, а?

Севернякът кимна.

— Градът ви е прекалено горещ за мен — нощем не мога да спя, а денем съм сънен.

Кракът на Глокта пулсираше от болка, гърбът му стенеше, а врагът му бе вдървен. Едва успяваше да крие агонията си. Даваше мило и драго да можеше да се свлече в единствения останал в стаята стол и да закрещи с цяло гърло. Не, трябва да остана прав и да измъкна още няколко думи от тези шарлатани.

— Ще ми обясниш ли какво се случи?

Деветопръстия сви рамене.

— Станах да пикая през нощта. Видях някого в стаята. — Както изглежда, говореше официалния език на Съюза, въпреки че думите, които използваше, не бяха от най-изтънчените.

— Успя ли да видиш кой е този някой?

— Не. Беше жена, само това знам. — Раменете му се раздвижиха. Не се чувстваше много комфортно.

— Жена, казваш? Историята става все по-смехотворна с всяка изминала минута. Нещо друго? Дали ще е възможно да сведем броя на заподозрените до по-малко от половината население на града?